— Озаботих се, виждаш ли? — саркастично отвърна Александър, без да откъсва поглед от монитора. Той продължаваше да върти колелцето на мишката, разглеждайки сайтове за продажба на апартаменти.
— Не знам какво да правя… — тъжно каза Йоана и седна на стола до съпруга си.
— Аз знам… Да помагам. Все пак ми е майка. Не е чужда.
Месец по-късно, след като намериха подходящ вариант, взеха студио на ипотека. Милена беше невероятно щастлива от това, че вече има собствен дом, и не спираше да благодари на сина си и снаха си. Тъй като те плащаха за апартамента, майката на Александър се захвана с ентусиазъм да създава уют в новото жилище и купуваше с личните си пари различни симпатични вещи. Това занимание я увлече напълно.
— Ох, деца, каквото и да говорим, своето си е най-добро — усмихнато казваше тя.
***
— На жената ѝ е зле! Разпръснете се, трябва да повикаме лекар — някаква жена суетеше около Йоана, която беше в полусъзнание. — Внимавайте, тя е бременна. Близнаци ли са? Около осми месец?
Йоана едва кимна; пред очите ѝ танцуваха сиви петънца, трепереше цялата, гадеше ѝ се и я болеше силно коремът.
— Близнаци! Осми месец, преждевременно раждане! — съобщи жената по телефона на диспечера и извика бърза помощ. — Идвайте по-бързо, чакаме ви!
Тя седна на пейката в парка до Йоана и започна да я обмахва с вестник. Навън беше горещо; беше юли.
Пристигналият екип на бърза помощ бързо откара Йоана в болницата, където спешно ѝ направиха секцио. На бял свят се появиха две мънички момиченца.
Сутринта на същия ден нищо не подсказваше беда. Йоана се разхождаше в парка според предписанието на лекаря си и изведнъж ѝ прилоша. Седна на пейката и точно тогава телефонът ѝ звънна. Непознат глас ѝ съобщи, че майка ѝ вече не е между живите.
— Чувствах го… Чувствах го… — повтаряше Йоана все по-бледа пред очите им. В следващия миг припадна. Когато дойде в съзнание около нея вече имаше много хора; после някаква жена извика линейка.
Така върху Йоана едновременно се струпаха щастието и скръбта.
…Когато стана ясно, че Йоана чака близнаци, Милена заяви, че в техния род винаги са се раждали близнаци и разказа много интересни истории за семейството им – такива неща дори Александър не знаеше.
— Жалко само за семейните албуми! На кого ли са потрябвали? Защо ги взеха?! — въздишаше Милена като си спомняше как веднъж (когато майка ѝ още беше жива) крадци проникнали в къщата им на село и откраднали някои вещи – включително семейните албуми със снимките…
Когато близначките се родиха майката на Александър веднага излезе в отпуск от работа и много помогна на снаха си. Тя буквално спаси Йоана – която все още беше много слаба както физически така и психически (след загубата на майка си) – а й беше трудно да се справя сама.
Мина време; момичетата растяха. Свекървата всеки ден идваше при Йоана и й помагаше както преди. Милена вярваше че те са истинско семейство затова трябва да държат един за друг и да си помагат взаимно: „Кой ще ви помогне ако не аз?“ – казваше тя често; а още по-често възхищаваше внучките си:
— Какво чудо! — възкликваше жената докато гледаше малките момиченца.— Никога досега не съм гледала момичета – а то било толкова прекрасно! Като куклички са! Панделки разни… миниатюрни роклички… фибички! Ама колко еднакви са само!
— Благодаря ви Милена за всичко! — повтаряше Йоана.— Когато разбрах че мама я няма вече веднага се сетих за вас… Как сте преживели такова нещо? А сте изгубили още мъжа си… Това е непоносим ужас! И никой край вас нямаше… Как устояхте без да полудеете?.. А аз имам вас… Имам Александър… момичетата… И сега след време мога честно да кажа: щастлива съм! Макар толкова ми липсва мама…
— Всичко ще бъде наред миличка… В живота стават всякакви работи но роднините трябва винаги да помагат един другиму иначе защо ни е това родство? Ако нямаш нищо против ще бъда твоята майка… Втората ти майка — Милена прегръщаше снаха си като незабелязано попиваше сълзите от очите си.
Александър гледаше към майка си и жена си едва удържайки собствените си сълзи. Все пак тогава постъпиха правилно като помогнаха на майката му и купиха апартамент за нея: тя беше права – роднините трябва винаги да държат един за друг…
Светлана Живкова
Още разкази може да намерите в канала:
