Здравето ми вече не е такова, че да се местя на всеки три месеца. Собствениците на апартаментите сякаш са се наговорили – постоянно ме гонят. Все им изникват някакви непредвидени обстоятелства. А на работа искат да ме съкратят. Не знам какво ще правя. Къде ще отида, кой ще ме вземе на работа точно преди пенсия? Дори и да не ме съкратят, заплатата ми ще я намалят значително… С една дума, няма да ми одобрят ипотека. Ако вие ми купите апартамент! Аз сама ще си плащам. Само вие вземете ипотеката.
Александър се задави с чая за втори път. Когато Йоана го потупа по гърба и вдигна поглед към свекърва си, видя как по лицето ѝ се търкалят едри сълзи. Йоана въздъхна и си помисли, че най-лошите ѝ опасения са се сбъднали. Свекърва ѝ през цялото време, докато те изплащаха ипотеката, изобщо не беше спестила нищо. Напротив – продължаваше да си живее както ѝ харесва и дори беше купила кола на кредит, който пак те ѝ помогнаха да изплати. Тогава тя заяви, че мечтае да се научи да кара кола и че е много по-удобно да ходи на работа с автомобил. Оказа се обаче, че не било удобно – колата вече година стоеше неизползвана. „Бензинът е скъп“, измърмори Милена, когато синът ѝ я попита защо не кара собствената си кола.
– С какво ще плащаш, ако ти намалят заплатата? – попита Александър. – Ох, мамо… Допреди малко казваше, че ипотеката е робство! И защо изобщо я взимаме? А сега ти самата ни го предлагаш!
– Тогава обстоятелствата бяха други! А сега пред мен стоят съкращение и пенсия! – каза Милена със сълзи в гласа си. – Не искате ли да помогнете?!
– А… ъ… – Йоана гледаше безпомощно към мъжа си и не знаеше какво да каже.
– Добре де… Да речем… Да купим апартамент – каза примирително Александър и протегна ръце напред. – Но той ще бъде на наше име и ние ще го изплащаме!
– Еха! Чудесно! – прекъсна го Милена. – Ами ако се разведете? Пак ли аз ще скитам? Не! Апартаментът трябва да е на мое име! Аз ще ви помагам с плащанията. Освен това първата вноска ще бъде моя: ще продам колата си така или иначе не ми трябва вече. Може да сметнете това като инвестиция за бъдещето ви — след мен той пак на вас остава! Родите дете — като порасне — ще има свое жилище… Близките хора трябва да си помагат един друг! Ако не сте вие — на кого още мога да разчитам?
Йоана мълчеше мрачно, но усещаше как отвътре направо кипи от яд. Мислеше си само едно: при такива обстоятелства може изобщо и дете да няма… Само помисли! Два месеца са минали от последната вноска по ипотеката — радваха се с Александър като деца; мечтаеха какво ще купуват, къде ще пътуват… И ето ти пак: нов кредит! Защо? Защото свекървата изведнъж решила „да има свое жилище“. Сигурно го е замисляла отдавна и просто е чакала удобния момент; затова навремето не поиска ипотека — защото разчиташе синът ѝ със снаха ѝ все някакси да я измъкнат.
Този ден до нищо не стигнаха в разговора им; нито през следващите дни успяха за постигнат решение по темата с майката — всеки път щом стане дума за тази идея на Милена Александър намираше хиляди поводи за избягване на неприятния разговор… Докато майка му най-накрая го притисна до стената: трябвало спешно решение!
– Толкова години все не беше спешно! – възмути се Александър.– А сега изведнъж стана горещ въпрос?! Добре тогава: ако решаваме — апартамента купуваме за нас двамата и само така може; ти живей там спокойно; а плащанията пак ние ги поемаме.
Той и Йоана едва не се скараха обсъждайки този въпрос; тя категорично отказваше нов заем — привеждаше всякакви аргументи опитвайки се да убеди мъжа си; а Александър намръщен упорито разглеждаше сайтовете със строителни оферти.
– Йоана… Това ми е майка… Да — със своите странности и недостатъци — но все пак… Отгледала ме е сама… Без ничия помощ… Изцяло сама… Преживяла смъртта на баща ми; после майка й почина… Да — може би нещо ми е недодала но вече няма значение… Бог вижда: старала се е винаги… Сега мой дълг е аз й помогна – каза най-накрая той.
– Разбирам те… Но тя постъпва нечестно: нарочно чака момента за тази своя идея!… Как човек цял живот живее под наем без поне веднъж сериозно да помисли за собствен дом?!
