— Така е, нямам нищо друго освен тази барака — въздъхваше тъжно Милена. — Ако поне можех да я продам, да добавя пари и да си купя нещо по-свестно… Ама кой ще я вземе? Значи остава само един изход — да събирам пари.
Но Милена нито умееше, нито искаше да спестява. Когато Александър започна работа и започна да печели, животът им с майка му стана значително по-лек. Вместо обаче да спестява, Милена започна да ходи на почивки, купуваше си много неща и се хранеше с деликатеси.
— Живеем само веднъж! — казваше тя. — Цял живот съм се лишавала, не можех дори допълнително парче хляб да си купя, камо ли на почивка да отида. Е, поне сега мога ли най-после втората половина от живота си да изживея нормално?!
— Мамо, живей си! Купувай всичко, което пожелаеш — казваше Александър. — Вече имаш на кого да разчиташ.
— Благодаря ти, синко — отвръщаше Милена. Тя много се гордееше със сина си.
Мина време и Александър срещна момиче и се ожени. Първите години живяха под наем, но усърдно спестяваха за собствено жилище. Александър имаше мечта. През цялото детство завиждаше на приятелите и съучениците си заради това, че те имаха собствен дом. А той с майка му като номади все местеха багажа от едно място на друго.
Александър беше регистриран там където и майка му — в олющената къщурка в селото. Този факт той се стараеше всячески да крие, срамуваше се и го смяташе за позорен. На годеницата си Йоана обаче Александър призна още в началото — не желаеше връзката им да започне с лъжи. Разказа ѝ как цял живот са живели под наем и че няма нищо свое зад гърба си. Йоана отвърна, че макар тя и майка ѝ също да имат апартамент, той е собственост на майката ѝ и лично тя също няма нищо свое. Затова ще градят общия си живот от нулата – така че са напълно равни.
— Ще съберем пари за наш апартамент – дори малък – важното е свой ъгъл! И ще се регистрирам там най-накрая! Ще бъда като човек! Ще ни се роди дете… а може би две! — мечтателно говореше Александър на Йоана, гледайки я влюбено.— Разбира се после ще трябва повече пространство… Но ще се справим!
Йоана много обичаше Александър и беше напълно съгласна с него. Но често се замисляше какво ще прави майка му когато излезе в пенсия? Разбира се това щеше да стане след години… но все пак? Щеше ли Милена тогава да иде в селото? В онази къща дето вече не става за живеене? За какво мисли тя?
Но Милена никога не мислеше за такива „дреболии“. Живееше живота си максимално пълноценно – още повече че синът ѝ продължаваше финансово да ѝ помага.
И Йоана, и Александър печелеха добре; затова младите хора бързо успяха да спестят първата вноска за ипотека.
Милена ги упрекваше доста остро:
— Това акъл ли е?! Такива суми всеки месец към банката… Не ми го побира главата! С тия пари два месеца можеш квартира под наем спокойно да плащаш без грижи! Аз виж ме – без никакви дългове колко добре живея! А вие сами ярмо сте сложили…
— Мамо! Да ама вече сме със собствен апартамент – разбираш ли? Наш дом! — радваше се Александър.
— Хм… Не знам… Много големи пари са това… Можехте по-приятни неща с тях… Живее се само веднъж! Вие даже до морето не сте ходили нито веднъж; а сега още години няма как; вкусотии няма кога; забавления никакви… Млади сте бе! Кинота има; театри има… Не ви ли липсват?
— Липсват ни — отговаряше Йоана вместо двамата.— Но повече ни липсва нашият дом!
Младите изплатиха ипотеката само за пет години. Беше трудно напрежение но определено заслужаваше усилията.
— Свобода е това, Йоана! — радостно възкликна Александър когато внесе последната сума в банката. Прегърна жена си и я завихри из стаята.
— Ето вече можем спокойно дете да планираме — усмихнато каза Йоана когато мъжът внимателно я постави обратно на земята.
— А ако са близнаци? Двойно щастие? — намигвайки попита Александър.
— Откъде накъде… Нито при мен има близнаци във фамилията; нито при теб някога е ставало дума такова нещо… Поне ти не ми разказвал такова… Аз бих била щастлива дори само едничко бебче!
— Помогнете ми аз също апартамент някакси да купя! – предложението на Милена така стресна Александър че той чак се задави с чая който спокойно отпиваше седнал край кухненската маса. След като прокашля глътката попита:
— Как така?! Как точно?
— На вас ви е лесно – своя квартира вече имате а аз като бездомница скитам насам-натам… Не съм момиченце вече…
