— А ако се разведете? Пак ли ще се скитам? — попита свекървата.
— Мамо, не започвай… — каза Александър.
— Как да не започна! Искате да ме измамите! Там ще са и моите пари.
— Наистина, Йоана — въздъхна Александър към съпругата си, която беше наблизо и чуваше разговора. — Така няма да е честно.
— Нечестно?! — вече дойде редът на Йоана да се възмути. — А честно ли беше да ни вкарвате в робство, когато тъкмо бяхме излезли от него?!
В стаята настъпи напрегнато мълчание. Свекървата погледна с въпросителен поглед към сина си. Александър усърдно правеше вид, че търси нещо в телефона си. Йоана разбра, че и днес няма да стигнат до никакво решение. И този разговор пак ще трябва да бъде отложен.
Майката на Александър, Милена, е родена и израснала в село. Майка ѝ овдовя едва когато Милена навърши пет години. Отглеждаше я сама и повече не се омъжи.
Милена порасна весело момиче — безгрижна, общителна и смела. Не се уплаши да замине сама за големия град след като завърши училище и реши да кандидатства в техникум. След като го завърши, момичето се премести под наем. Заедно с две приятелки решиха да останат в града и наеха апартамент трите заедно — така излизаше евтино. Милена доста бързо намери работа по специалността си, а след две години набързо се омъжи за момче на име Илиян.
За съжаление тя повтори съдбата на майка си. Съпругът ѝ почина много рано — Илиян беше блъснат от кола и Милена остана сама с малкия си син Александър. Родителите на Илиян още отначало не харесваха особено момичето, а след трагичната смърт на сина им съвсем ѝ се озлобиха и я обвиняваха за случилото се. Именно към Милена и малкия син е бързал Илиян, когато е пресичал неправилно улицата…
Когато Илиян още само излизаше с Милена, му се наложи напълно да скъса отношенията с родителите си, които категорично бяха против женитбата му за нея — според тях тя не му подхождала. Момичето им изглеждаше твърде просто, селско дете някакво… Като научни работници родителите на Александър мечтаеха синът им да има булка от техния кръг. Но въпреки тяхната воля Илиян се премести при любимата си и двамата започнаха да живеят под наем заедно.
В селото при майка си след завършването на техникума Милена успя да отиде само веднъж; тогава разказа на майка си за момчето и че възнамеряват да се оженят. Майката поклати глава: „Илиян не ти е равен… Прекалено сте различни.“ Между вас има пропаст.“ Но Милена горещо увери майка си, че любовта им е истинска и няма прегради пред тях.
— Ще дойдеш ли на сватбата? — попита Милена.
— Ще дойда! — усмихна се майката ѝ.— Най-после ще видя как живееш…
Но повече нямаше как да се срещнат… Майката на Милена внезапно постъпи в болница със сериозен пристъп от стара занемарена болест, за която дори не подозираше; не успяха да я спасят… Така остана споменът у Милена за майка ѝ – усмихната в онзи последен ден…
След като погреба майка си, половин година по-късно Милена се омъжи за Илиян. Живяха щастливо точно четири години – докато Илиян загина трагично… На Милена ѝ се наложи сама да гледа сина си: нито майка до себе си вече имаше, нито съпруг – само озлобени свекъри обвиняващи младата жена съсипана от мъка за смъртта на техния син… Александър те отказаха напълно – никога даже не го видяха…
С огромни усилия Милена успяваше някакси хем прехрана да осигурява хем квартирата поддържаща… Да замине обратно в селската къща категорично отказваше: вече бе свикнала с града – животът там бе немислим за нея.
— Какво бих правила там? Ще завия от скука! — често казваше тя на Александър.— И къщата вече става негодна: покривът тече; мазето е залято; мухъл тръгнал навсякъде; всичко овлажняло и рухнало… Ех! Къща без стопанин винаги загива – всичко има нужда от грижа… А още повече – мъжки ръце…
Александър порасна; завърши училище; после университет… Така двамата живяха цял живот по квартири: а Милена периодично ходеше до адресната регистрация – всеки път виждайки как бащиният дом все повече пропада… Съседните къщи отдавна са заковани; повечето хора са напуснали селото; а тези които са останали разказват й: „Тези къщи никой даже даром не ги взема…”
