Надявам се, че чуждото дете ще се оправи, ще живее. Нищо», — успокоява се той, — «Млад и здрав съм. Ще спестя още или ще взема кредит».
Апартаментът го посрещна с подозрителна тишина. Сърцето му се сви. „Да не би Елица да е тръгнала?“ — проблесна в ума му.
Иван, без да се съблича, влезе в стаята и включи лампата. Съпругата му лежеше на дивана, увита в одеяло, обърната с гръб към него.
— Елица, прости ми! — той седна на ръба на дивана. — Ние мъжете не сме толкова чувствителни като вас жените. Това е факт! Но не съм безсърдечен и дадох парите на Невена.
— Наистина ли? — извика жена му и се притисна към него. — Колко много те обичам!
Елица целуна звучно съпруга си по ухото.
Невена със сина си заминаха за Германия три дни по-късно. Тя се обади на Елица и благодари на Иван.
— Успяха да направят операцията навреме, представяш ли си, приятелко! Животът на Явор вече не е в опасност — и избухна в благодарни сълзи.
Елица също заплака, гледайки мъжа си с любов.
Дъждовният ноември отстъпи място на снежен, студен декември.
Денят не потръгна добре. Още сутринта колата не запали. На Иван му се наложи да пътува до работа с градски транспорт. Закъсня.
Докато сядаше зад бюрото си, улови недоволния поглед на началника си. Настроението му падна още повече.
Навечер хмурен и изморен се прибра у дома. Елица излезе да го посрещне.
— Май започвам да боледувам, недей да ме доближаваш! – предупреждава тя от прага и подсмърча леко. – За да не се заразиш.
Иван свали якето си и обу пантофите.
— Сега ще сложа чайника и ще те нахраня — каза жена му от кухнята.
Мълчаливо седяха заедно на масата.
Иван избута празната чиния и шумно отпиваше горещия чай. Усети как силите постепенно се връщат у него.
— Имам новина за теб! – каза Елица едва удържайки радостната усмивка.
— Казвай всичко наведнъж! – промърмори Иван и остави чашата си.
Нервите му бяха опънати до краен предел; чувстваше се като барутен буре, готово всеки момент да избухне от най-малката искра.
— Не мога повече да пазя тайна! – засмя се жена му през дланите си, сияеща от щастие. – Ще избухна иначе…
Тя направи пауза, изпитвайки търпението на мъжа си.
— Бременна съм! – най-накрая изстреля тя и като видя реакцията му избухна в смях: – Ох, само ако можеше да видиш лицето си!
— Не се шегуваш? – скочи мъжът й и грабна Елица в скута си.
За първи път през целия ден той се усмихваше искрено; радваше се, че неприятностите за днес са приключили.
Нощ е. Иван лежи буден в тъмното с отворени очи; до него жена му тихо диша със сложена глава върху рамото му.
— Наистина ли ще имаме дете? — прошепва той.— Наистина ли? Ще бъде син! Сигурно! Само дано всичко мине добре… Да… Детето още не е родено, а вече треперя за него… Какво ли ни чака?
Той тихичко се засмя; Елица неспокойно помръдна насън до него.
— Спете спокойно, мои мили… — прошепва той усмихнато и целува жена си по челото.
Прави добро — то винаги ти се връща!
