И може би понякога няма да има.
Иван е силно разтревожен от това. Особено когато приятели го канят да отпразнуват раждането на син или дъщеря. После идват на работа с червени от безсънни нощи очи — бебето не ги е оставило да спят с плача си. Всички са потънали в щастливи грижи.
Елица изпрати приятелката си и мина покрай съпруга си с каменно лице към кухнята. Тропаше с чиниите цяла вечер. Не обръща внимание на мъжа си. С цялото си поведение показва презрение.
Иван разбира, че хиляди пъти не е прав. Но не иска да даде парите.
Включеният телевизор не можа да го откъсне от лошите мисли. Осъзнава, че няма как спокойно да продължи напред, да купи кола и да се фука с нея — просто няма да може. „Ако не заради Елица, то заради Явор ще ме изяде съвестта“ — разсъждава той, — „Ако изобщо я имам…“
Опита няколко пъти да поговори със съпругата си. Не се получи. Елица се затвори в себе си, игнорира всички негови опити за обяснение.
Няколкото часа, докато се измъчваше и претегляше всички „за“ и „против“, му се сториха вечност. Изгори от напрежение.
Ту убеждаваше себе си, че е прав — на всички не можеш да помогнеш. Ту се осъждаше за равнодушие.
Още невярвайки какво прави, хвана картата със спестените пари и тръгна да се облича.
Елица дори не погледна от кухнята.
„Да вървят по дяволите парите! Още ще карам старата кола. Нали пеша съм ходил преди това… Защо винаги трябва човек да избира? Все трябва нещо да решава?“ — седна зад волана на древната си кола и пак си представи новия кожен салон на „Тойота“. Обзеха го съмнения. „На жените всичко им е просто! Така са устроени! За детето ще дадат всичко, ще прегризат гърло ако трябва, последното ще дадат. А ние — мъжете сме устроени по друг начин“, мислеше по пътя.
Вратата отвори Светлана с измъчено лице и зачервени от плач и безсънни нощи очи. Гледа учудено Иван. Не го позна веднага.
— Иван? Мъжът на Елица? — присви очи жената.
Мъжът още в антрето усети как въздухът е пропит с болка и безнадеждно очакване. Сърцето му се сви от жалост.
— Невена, излез! При теб има човек — извика майката със слаб глас някъде към вътрешността на апартамента и застина в очакване.
— Кой? — попита Невена, подавайки глава навън.
Видя Иван. Застина неподвижно.
— Извинявай, че чак сега! – извини се той и подаде пластмасовата карта, – Ето! – извади от джоба листче с цифри – Това е кодът! Ако имаш проблем със свалянето на парите – звънни ми! Ще преведа пак!
Обърна се и тръгна към изхода.
Още сам себе си ругае и не вярва как доброволно отдаде всичките си спестявания.
— Много ти благодаря, Иване! – извика след него Невена щастливо.
— Няма защо! Да са ти здраве! – промърмори той под носа си.
„Какво ли чаках? Фанфари? Аплодисменти?“ — мисли той докато сяда зад волана.
Изведнъж му стана леко и свободно на душата. Тежестта падна от раменете му.
„Пари няма, нова кола няма… Добре де, пешком мога още малко да походя ако старата изгасне.“
