Вечер е. В апартамента влиза съпругът, връщайки се от работа. Забелязва познатото палто на закачалката. Разбира — „на гости пак е приятелката на жена ми, Невена“. Въздиша и влиза в стаята.
Чува шепот от кухнята.
— Какво си шушукате тук? — Иван отваря вратата и надниква.
Гостенката смутено свежда поглед и поздравява.
— Знаеш, че синът на Невена е болен. Казвала съм ти, — обяснява Елица, — Състоянието му се е влошило! Трябва да му направят операция в Германия. Но това струва много скъпо! Такива пари Невена няма.
— Съчувствам на болката на Невена! Но какво общо имаме ние? И ние нямаме пари, — вече се кани да излезе, но Елица го спира.
— Почакай! Как така нямаме? – тя окръгля очи и извиква, — Чуваш ли? Операцията трябва да се направи спешно, иначе ще е късно!
— Стоп! — махва той с ръка, — Защо така се разпалваш? Хайде в стаята да говорим. Разкажи всичко подред, че седите тук като партизанки.
Всички сядат на дивана. Елица подробно разказва за ситуацията на приятелката си.
Невена не слуша, вперила поглед в малко петънце на пода. Омръзнало ѝ е да се унижава, да обикаля по институции и да моли за помощ. Свикнала е да сдържа сълзите си.
Сълзите няма да помогнат, както е известно. Случайно научила от бъбривостта на приятелката си, че Иван скоро ще купува нова кола. Тези пари са последната ѝ надежда. Към никого другиго не може да се обърне.
Сърцето ѝ боли за оставения син при Светлана. Представя си как ще се върне у дома и петгодишният ѝ син веднага ще разбере по лицето ѝ, че пак никой не мисли за тях.
Болните деца порастват бързо. Няма сили повече да гледа как единственото ѝ дете диша кислород през тръбичка в носа.
Невена се сепна от гласа на Иван:
— Има фондове! – делово казва той, — Трябва към тях да се обърнете!
— Има! Само че… — Невена усеща, че и там няма да помогнат, — Там също не дават просто така пари за болни деца. Огромни опашки са там. Проверки, събиране на документи… Просто вече няма време за чакане! — завършва Невена с уморен глас.
Иван сам разбира ситуацията.
— Иване, имаме пари! – казва Елица и го гледа с надежда, оставяйки му възможността за голям красив жест.
— Три години не сме ходили никъде през лятото! – учудено я гледа той, — Не сме купували нищо! Да! Спестих пари за новата кола. Исках без кредити и дългове… – обръща се към гостенката: – Не ме разбирай погрешно, Невена, но не съм готов да дам тези пари някому… – прекъсна се той – Дори и за лечение на болно дете… На чуждо дете все пак! То има баща!
Иван знае добре: мъжът на Невена избяга още щом започнаха проблемите със сина им.
— Още повече моите пари няма да стигнат за операцията… — оправдава се той.
— Не достигат шестстотин хиляди! Останалото вече сме събрали! – намесва се Невена: – Знаеш ли колко боли човек като види детето си… То умира!
