докато зад гърба ѝ Магдалена, треперейки като лист, се опитваше незабелязано да върне „реликвата“ на мястото ѝ.
На следващия ден целият санаториум гъмжеше: роклята беше намерена! Вечерта тихо почукаха на вратата на стаята на Таня. На прага стоеше Магдалена.
— Благодаря ти — прошепна тя. — Не знам защо го направи.
— И аз не знам — честно отвърна Таня.
Замълча за миг, после зададе въпроса, който я измъчваше цяла нощ:
— Защо ти беше нужна тази рокля, Магдалена? Магдалена вдигна към нея очи, пълни със сълзи.
— Глупост е, Таня. Просто… целият ми живот мина някак си набързо. Мъжът ми пиеше, работата беше тежка, влачех мизерията. А тя… тя в тези дрехи е като царица. И си помислих… поне за една вечер, поне за няколко часа да се престоря, че и при мен всичко е наред. Че и аз съм красива и успешна. Да я облека, да се завъртя пред огледалото и после да я сваля. Щях да я върна… може би. Просто се изплаших.
И в този жалък шепот Таня изведнъж видя цялата история на живота ѝ — нескопосано написана върху евтини листове.
— Прости ми. За всичко прости. И за Тодор… — добави тя съвсем тихо.
Таня я гледаше и разбираше: случаят е приключен. Не защото възмездието е настъпило, а защото вече няма никакъв смисъл.
— Върви си, Магдалена — каза тя. — Просто върви.
На прощалния банкет оркестърът свиреше тържествено. Ванеса, както подобава на царица, блестеше в своята рокля и високо разказваше как „веднага усетила с вътрешното си чувство, че това е грешка“. Таня седеше в далечния ъгъл на залата. В другия край почти незабележимо седеше Магдалена и пиеше минерална вода. В един момент погледите им отново се срещнаха над главите на хората, над музиката, над четиридесетте години живот зад гърба им. Магдалена леко кимна с глава. И Таня също едва забележимо кимна в отговор.
В последната вечер отново позвъни синът ѝ.
— Е какво стана, мамо? Как мина „презареждането“? Ставите добре ли са? Написа ли нова глава? Таня погледна през прозореца към тъмните върхове на планините.
— Знаеш ли, Асенче, не написах нова глава. Просто направих няколко важни поправки в старата. И разбрах: не всички документи трябва да се пазят завинаги. Някои е по-добре просто да ги пуснеш да си отидат.
Затвори телефона и за първи път от много години усети как във вътрешния ѝ архив нахлу свеж въздух — много чист планински въздух.
—
Автор: Габриела
