Таня, бившият уредник на градския архив, живееше така, сякаш и нейният собствен живот отдавна е прибран като документ в архива. Дните ѝ бяха прилежно подредени в папки „делници“ и „почивни дни“, страниците не се променяха с години: закуска, разходка до магазина, новините по телевизията, книга, сън. Редът беше безупречен, но в него липсваше въздух.
Синът ѝ, когато ѝ подаде ваучера за санаториума „Нарзан“, каза: „Мамо, време е не просто да си оправиш ставите, а… да добавиш нова глава в своето „лично досие“. Не може да живееш само в епилога.“ Тогава Таня замълча, но думите на сина ѝ я улучиха право в целта. Наистина се чувстваше като рядък ръкопис, който никой отдавна не бе разгръщал.
Покойният ѝ съпруг Стоян винаги се шегуваше с нейната страст към реда. „Таня, ти се опитваш да подредиш живота по рафтовете — казваше той — а той не е архив. Той е река — мътна, бърза и пълна с всякакви боклуци.“ Веднъж двамата сглобяваха нова библиотека. Таня цял час изучава инструкциите и подрежда винтовете по размери и изпадна в ярост, когато откри липсата на една крепежна част.
Вече обмисляше текста на официалната жалба до мебелната фабрика, когато Стоян се усмихна криво и излезе към килера; върна се с някакво парче дърво и два винта и за десет минути направи закрепването по-надеждно от фабричното. „Виждаш ли — каза той докато бършеше ръце — понякога за да държи всичко здраво трябва просто да приемеш несъвършенството на света и малко находчивост.“ Тогава тя дори му се разсърди за нарушаването на технологията. Сега разбираше — това беше един от най-важните уроци в живота ѝ.
***
Първите дни в санаториума тя посвети на каталогизирането. Главният ритуал беше сутрешното поклонение към бювета. Там се стичаха всички почиващи със специални чашки с чучурчета. Въздухът бе наситен със сероводород и сериозност. Тук не просто пиеха вода — тук извършваха свещенодействие.
— Днес общият нарзан ми се струва особено железен! — заявяваше авторитетно една дама.
— А доломитната вода ми е кисела! Ясен знак че кръвното пак играе! — пригласяше друга.
Таня със сухия си архиварски хумор мислено ги класифицира като „сектантки на минералния култ“. Именно тук за първи път след пристигането си я видя отблизо. Магдалена стоеше в другия край на залата и жадно отпиваше от чашката си.
