— Не се преструвай, че не разбираш! Разбра, че продавам апартамента, и реши да грабнеш пари. Но знай: няма да стане! Това е моят апартамент, и няма да ти дам и стотинка! — майката хвърли злобен поглед към Юлка и посочи с пръст към вратата.​

Юлка винаги усещаше, че в семейството ѝ нещо не е както трябва. Те бяха толкова различни от другите семейства. При другите бащите често се губеха на работа, а вечер търсеха щастието на дъното на чашата.​

А нейният баща беше весел, постоянно измисляше нещо ново. През уикендите водеше Юлка и малката ѝ сестра Таня на излети или ги караше при баба Оля – наричаха я нежно „бабуле“. В обикновените дни той изпращаше момичетата до заниманията им и ги взимаше обратно.​

— Юлка, остави ме на мира! Защо се лепиш за мен постоянно? — раздразнено казваше майката всеки път, когато Юлка се приближаваше към нея.​

— Липсваш ми! Хайде да си поговорим? — усмихваше се Юля.​

— По-добре играй с сестра си и не ми пречи — отдръпваше се майката. — Танечка, слънчице мое, ела тук. Как мина денят ти? Добре? Хайде, иди да играеш с Юлка…​​

Само когато Юля боледуваше, майката сядаше до леглото ѝ, поглаждаше я тъжно по главата и изглеждаше истински загрижена.​

С роднините семейството на Юля почти не общуваше. Разбира се, изпращаха дежурни картички за празниците. Но гости никога не идваха, нито пък те самите посещаваха чичовци и лели.​

А за съществуването на братовчеди Таня разбра чак някъде на дванайсет. Дори с баба Ира, майчината майка, говореха само по телефона от време на време.​

— Дъще, баба Ира кани внуците на вилата за лятото. Искаш ли да отидеш? — предложи веднъж майката.​

— Дааа! — подскочи радостно Танюшка. — Разбира се, че ще идем! Ура!​

— А кога ще отидем? — попита Юля.​

— Юля, баба Ира покани само Танюшка.​

— А аз? — попита Юля със сълзи в гласа.​

— Ти ще отидеш при баба Оля — отмахна се майката. Юля се зарадва: тя много обичаше баба си.​​

— И аз искам при баба! — разплака се Таня.​

— Добре, и двете ще идете при баба. Далеч е, но какво да се прави… — въздъхна майката. Бабата живееше в друг град, далеч.​

Така и се случваше: с роднините по майчина линия не се общуваха, а от страната на бащата имаше само баба Оля. Когато момичето ходеше на гости при нея, те готвеха заедно и бабата я учеше да шие и плете.​

Сутрин Юля се събуждаше от аромата на палачинки и закачливите думи на баба: „Водичке, водичке, измий Юлкиното личице!“ Ръцете на баба бяха нежни, а дълбоките ѝ бръчки на усмихнатото ѝ загоряло лице изглеждаха бели.​

— Мило мое дете, пиши ми по-често! — казваше баба всеки път, когато се разделяха.​

— Бабуле, но нали имаме телефон! Можем да си говорим всеки ден! — смееше се Юля.​

— Юлечка, много обичам хартиените писма. В тях понякога можеш да повериш най-съкровените си мисли. Един ден ще разбереш това! — усмихна се бабата.​

***​

Юля и Таня, макар и с почти еднаква възраст, се различаваха силно външно. Юля беше стройна, със сини очи като майка им и светла коса като баща им. Таня – пълничка, с тъмни очи и тъмна коса. Баща им сякаш повече обичаше Юля.​

Той обичаше и Таня, но някак си… по-малко. А майка им пък като че ли не забелязваше Юля, докато Таня беше нейното боготворение. А когато Юля стана на 17 години, баща им почина.​

На погребението дойде баба Оля – за първи път прекрачи прага на техния дом. Майката не беше особено радостна, към бабата се държеше студено. Двете се затвориха в стаята и тихо, емоционално спореха нещо.​

Бабата излезе от там с насълзени очи, а майката беше червена като рак. Същия ден баба Оля си тръгна.​

— Мамо, искам да кандидатствам за университет. Той е далеч – почти на 400 километра оттук — сподели плановете си след завършването на училище Юля.​

— Върви, какво ми пука — равнодушно вдигна рамене майката. — Таня догодина също ще кандидатства. Трябва да помислим за частни учители. Така че на моята помощ не разчитай.​

— Ще се постарая да спечеля стипендия…​

— Да, по-добре е да се постараеш — заяви майката язвително и я погледна злобно. — Ето, баба ти остави малко пари за теб, каза да си купиш компютър. Давам ти ги, сама реши: или компютър, или за храна.​

Юля с тези пари си купи лаптоп – все пак щеше да ѝ е нужен за университета! После изпрати снимка на баба по обикновено хартиено писмо и се похвали. Бабата беше много щастлива за внучката си.​

— Бабуле! Виж каква стая ми дадоха! Ще живеем четири човека тук, аз пристигнах първа — Юля включи видеообаждане и направи цяла обиколка – първо на стаята, после на блока, а после на етажа на общежитието.​

— О, внучке, колко е хубаво! И мебелите изглеждат добри. А вие имате и душ за четири стаи? Невероятно!​

— Да, бабуле! По-късно ще ти покажа залите за учене, ще ти пратя видео!​— Разбира се, Юлечка! – лицето й се озари от усмивка, която нарисува фина мрежа от бръчици, и на Юля й се прииска да прегърне баба си. – Само не забравяй да ми пишеш писма, обещай!​

​И Юля пишеше. Всяка дума внимателно обмисляше, изписваше буквите с красивия си почерк, а по краищата на писмата рисуваше орнаменти и малки картинки. Именно баба й първа от писмо разбра за съществуването на Женька – млад мъж, който приличаше на меченце.​

​Женька беше едър, с къса прическа, хитри очи и съвсем бандитска външност. Учеше една година по-напред от нея.​

— Здравей, ти ли си Юля? – един ден се приближи той към нея.​

— Д-дa, аз съм, – смути се Юля. Едва стигаше до рамото му.​

— Казаха ми, че имаш нужда от помощ.​

— Да, премествам се в друга стая, – усмихна се Юля. Изглежда, разбра какво е имала предвид приятелката й, когато обеща да изпрати „здрав, добър момък“.​

— Вещите ти вече опаковани ли са?​

— Да, готови са за пренасяне, – закачливо отвърна Юля.​

— Е, да вървим тогава… Палечке, – усмихна се Женька в отговор.​

​Оказа се, че Женька не е никакъв бандит, а много интелигентен и възпитан младеж. И страшно силен. С лекота премести вещите на Юля на другия етаж, а когато изкачваха последните неща, я вдигна на ръце заедно с кутията и, гледайки я в очите, й каза:​

— А искаш ли всеки ден така да те нося?​

— Всеки ден? – не разбра тя.​

— Да, до края на живота си.​

— Това предложение за брак ли е?​

— А защо не?​

— Но аз не мога да се омъжа за теб – изгубих паспорта си!​

— Не е беда! Ще го възстановиш и веднага подаваме документите. Ако искаш, фамилията си може да запазиш.​

​Юля го гледаше с широко отворени очи – този огромен мъж шегуваше ли се или говореше сериозно? Вместо отговор, тя просто се разсмя.​

На следващия ден Женька донесе огромно огледало, защото му се сторило, че точно това липсвало в стаята на Юля. Ден след това – красива ваза и огромен букет. Последваха разходки, кино и много разговори.​

— Юля, толкова съм щастлива! — плачеше баба й. — Женька е такъв интересен младеж!​

— Да, бабо! Обичам го от първия ден, от първата минута, – бузите на Юля поруменяха от това признание. Тя никога не бе казвала тези думи на никого.

— Мило внуче, може ли да поговоря с Женька насаме? Имам нещо важно да му кажа…​

— Разбира се, бабо!​

​Юля беше леко озадачена, но даде телефона на Женька и излезе от стаята. Когато се върна, Женька изглеждаше леко объркан.​

— Нещо ли се е случило?​

— Не. Юля, баба ти няма да може да дойде на нашата сватба. Помоли ни след това да я посетим.​

— Това го знам, каза ли ти нещо друго? Може би, че не съм подходяща за теб?​

— Какво говориш! Разбира се, че не! – засмя се Женька. – Помоли ме да те пазя и да се грижа за теб!​

— И ти?​

— Ами какво аз? Обещах!​

​***​

​Женька настоя да отидат заедно при майка й и лично да я поканят на сватбата.​

— Защо си тук? – сухо попита майка й, отваряйки вратата.​

— Мамче, ще се омъжвам! – радостно извика Юля и се хвърли на врата й. Не усети странната нотка в първите думи на майка си.​— Е, излизай тогава, какво ми пука? – изстена майка ѝ, отдръпна се, и Юлка сякаш беше облята със студена вода.

— А ти няма ли да дойдеш на сватбата ми? Ти, Таня, баба Ира?

— Не мисля — сви рамене майка ѝ. — Между другото, на апартамент не разчитай.

— На кой апартамент?

— На този. Нали заради него си дошла?

— Мамо, не разбирам… За какво говориш? — Юля беше смаяна.

— Не се прави на глупачка! Разбра, че продавам апартамента, и си решила да вземеш някой лев. Е, чуй ме: няма да стане! Това е моят апартамент, и нито стотинка няма да видиш от мен! — майка ѝ я гледаше злобно.

— Мамо, не знаех, че го продаваш…

— Дали си знаела или не — каква разлика има? Тук нищо не ти принадлежи. Всичко е мое и на Танюшка. Вземи това.

Майка ѝ кимна към една кутия. Юлка я отвори: вътре имаше снимки, дребни вещички и — най-важното — две татини ризи, нейните най-любими.

— Мамо, защо ме изгонваш? Аз ти бях дъщеря…

— Заминавай. И не се връщай. Остави ни с Танюшка — и без теб си живеем добре.

— Мамо…

— Не ми викай „мамо“! — изкрещя ядосано майка ѝ, но после гласът ѝ стана по-мек. — Е, добре, върви. Ето ти малко пари. Считай ги за сватбен подарък.

***

Сватбата беше голяма: първия ден празнуваха в кафене с родителите и роднините на Женька. Втория — на вилата с приятели. Свекърите веднага се отнесоха към Юлка с добро отношение и започнаха да я наричат дъщеря.

— Ако искаш, можеш да ни казваш мама и татко. Ако ти е неудобно — казвай ни по име и презиме, Лидия Ивановна и Артьом Николаевич — предложиха родителите още преди сватбата.

— Добре, но трябва първо да свикна с мисълта, че имам отново баща — усмихна се Юля.

— Разбира се, казвай както ти подсказва сърцето! — свекърва ѝ беше много мила и общителна жена, от първия ден спечели обичта на Юлка.

Заедно заживяха с родителите на Женька: апартаментът беше голям. А и двете стопанки се чувстваха комфортно в една кухня. Младоженците работеха, спестяваха за свое жилище и обмисляха да имат деца.

С баба ѝ често се чуваха по телефона, а на всеки две седмици Юлка ѝ пишеше писма: най-съкровените мисли доверяваше на хартията. Само че напоследък почеркът на баба ѝ ставаше нестабилен и понякога беше трудно да се разчетат думите.

— Юленька, ще отида в санаториум, там връзката е лоша, ще се обадя като се върна — каза баба ѝ веднъж.

— Добре, скъпа, за около две или три седмици ли ще е?

— Две, внучето ми, сега такива са програмите — разсмя се баба ѝ.

— А кога ще заминеш? — уточни Юлка.

— След седмица.

— О, тогава скоро ще се видим! Вдругиден с Женька мислим да дойдем при теб! Ще ни приемеш ли?

— Разбира се! Ще опека от специалните ми палачинки!

— И кейкове?

— И кейкове! Какви харесва твоят Женька?

— Ами, по него не си ли личи? Всички и повече! — разсмя се Юлка.

— Хайде, идвайте бързо! — покани баба Оля.

Уви, не успяха да се видят. Когато Юля и Женька пристигнаха, пред къщата стоеше линейка, а до нея — плачеща съседка.

— Юлечка, здравей… Как разбра?

— За какво? — изплаши се Юля.— Бабо ти… сутринта ѝ станало лошо, извикаха линейка. После това още една. Не успяха… Казват, че е просто старост — разплака се съседката.

В апартамента на баба ухаеше на лекарства. На масата стоеше тенджера с тесто. Оставено от стопанката си, то вече започваше да ферментира. До него, в чиния, покрита с кърпа, беше готова плънката. Баба чакаше внучката си. Не можа да я дочака само няколко часа. Юлия звънна на майка си, но изглежда тя беше сменила номера си. Таня също не отговори. На последния ѝ път баба Оля бе изпратена само от Юлия, Женя и съседите и приятелите на бабата.

***

Юлия и Женя се върнаха вкъщи изтощени. Но най-голямото разтърсване тепърва предстоеше.

— Дъще, само не се притеснявай — произнесе с треперещ глас Лидия Ивановна, протягайки плик. — Получихме го тази сутрин.

— Какво е това? — попита Юлия с глух и безразличен глас.

— Това е писмо… от баба ти…

— От баба?!

— Да, тя го изпрати ден преди да… Може би е усещала нещо.

Юлия отвори писмото. Вътре беше копие на завещанието и лист, изписан с равния ѝ, ясен почерк. Очевидно, писмото беше написано отдавна, но по някаква причина не беше изпратено.

Юлия го прочете, после седна и се загледа в една точка. Не можеше да възприеме това, което баба ѝ беше разказала. До нея дойде Женя.

— Значи ти си знаел всичко?

— Да, баба ми разказа. Помниш ли как се виждахме с нея по видеовръзка?

— Защо не ми каза?

— Разбираш ли, тя искаше в семейството ти да има мир. Обещах ѝ да ти разкажа, когато нея я няма. Ако не можеше сама да ти каже за всичко…

— Но така… така излиза, че сега наистина нямам никого…

— А ние?

— Вие сте тук. И това е най-голямата ми радост!

***

Скоро Юлия се обърна към нотариус, за да встъпи в наследството. В завещанието бяха посочени апартамент, вила, банковата сметка и някои особено скъпи за баба вещи – включително и бижута. Единствената наследничка беше Юлия.

Момичето започна да подрежда апартамента на баба си — по-точно, вече почти свой. Неочаквано на вратата се звънна. На прага стояха майка ѝ, Таня, баба Ира и още двама мъже и три жени.

— Хайде, посрещни роднините си!

— Здравейте, мамо, бaбо Ира, Таня — поздрави Юлия и погледна въпросително към другите гости.

— Това са чичо Толя и леля Марина, техните деца – Никита, Надя и Света, твoите братовчеди.

— Юлия, колко си пораснала! — извика жената, представена като Света, и се нахвърли да я прегърне. — Помниш ли как ние…

— Не, не помня. Видяхме се само веднъж. На улицата. И освен името ти – нищо друго не помня — отсече Юлия.

— Но как така?! — продължаваше да настоява Света.

— Точно така. Защо дойдохте? — обърна се Юлия към майка си.

— Как защо? Да те подкрепим! — отговори неочаквано нежно тя и направи опит да прегърне Юлия.

— В какво? — отдръпна се момичето от нея.

— Ами, нали баба ти…

— Баба почина преди месец и половина. Защо чак сега сте тук, за да ме подкрепите? — зло се усмихна Юлия.

— Ох, не бъди толкова придирчива, сестричке — каза Таня, като се тръшна на креслото.

— Сестричка? — засмя се Юлия. — Бих поспорила за това!

Майка ѝ я погледна изненадано и поклати глава.​— Не спори. Добре, няма смисъл да крия. Бабата остави наследство. Ти трябва да се откажеш от него в полза на сестра си, — заяви изненадващо тя.

​— Трябва? Защо така?

​— Имаш съпруг, вие сами ще си купите всичко. А Таня няма нищо, на нея ѝ е по-нужно, — отсече майката.

​— Така ли? Значи, трябва да ѝ оставя апартамента?

​— Точно така.

​— А тези хора тук — те пък защо са дошли?

​— И тях трябва да благодарим, предлагам да им дадем парите, които са в сметките.

​— Интересно, а за какво е тази благодарност?

​— За да покажем признателност!

​— Признателност за какво?! Че никога не са общували с мен, че ме отбягваха? Таня канеха на гости, мен — не… На нея изпращаха подаръци за празниците, а на мен? Толкова ли беше трудно да изпратят поне един шоколад?

​— Юлия! Ти си неблагодарна, зла и завистлива, също като майка си, — изсъска злобно леля Марина.

​— Ха! Още ѝ се отмъщавате, нали? — засмя се Юлия.

​***

​Писмото на баба ѝ преобърна живота на Юлия с главата надолу. В баща ѝ, млад и красив мъж, била влюбена Нина — жената, която Юлия винаги е мислила за своя майка. Но на баща ѝ му харесвала сестрата на Нина — Анна. Те се оженили и се родила Юлия. Нина не можела да се примири с това, изпълнена със злоба и завист, и година по-късно родила Таня от случаен мъж.

​— Аничка беше болна, тежко болна. Ти беше на три годинки, когато остана без майка. Нина веднага се лепна за баща ти. Присмукала се като пиявица. Нейните роднини не харесваха твоя баща. Едни го обвиняваха, че Аничка си отиде. Други — че Нина се омъжи за мъж с дете от предишен брак, — пишеше баба ѝ. — Никога не съм делила теб и Таня, но роднините на Нина теб не те приеха.

​Когато баща ти си отиде, Нина предложи или да те вземе при себе си, или да ѝ изпращам пари за твоето издръжане. Всеки месец изпращах пари. По-късно ми заяви, че продава апартамента и че ти няма да получиш нищо. Затова всичко, което имам, реших да оставя на теб. На Таня майка ѝ ще помогне, в това не се съмнявам.

​Баба ѝ беше написала още много: каква е била майката на Юлия, как роднините ѝ настоявали да те дадат в сиропиталище, как се карали с баща ти и го наричали предател. Как ѝ натяквали, че е възпитала лош син…

​— Внучке, струва ми се, че един ден всички тези роднини ще налетят като гарвани. Разказах всичко на твоя Евгений, той ще те защити от тях. Женя е добро момче, — така завърши писмото си баба ѝ.

​***

​— А защо входната врата е отворена? — Евгений влезе в антрето, сякаш изведнъж притъмня в апартамента.

​— Женя, ами ето, роднините дойдоха.

​— Кои?

​— Тези, които никога не съм виждала.

​— Тоест, не познаваш тези хора? Може би са измамници? — Евгений ги погледна подозрително изпод вежди.

​— Кой ги знае… — прозина се Юлия.

​— Какво искат?

​— Искат да се откажа от наследството. И то при положение, че нямат нищо общо с него!

​— О, това значи, че със сигурност са измамници! Да викаме ли полиция? — намигна Женя на тъща си.

​— Ние си тръгваме, — изведнъж роднините започнаха да се събират.

​— Е, със здраве! — извика им Женя след тях и затвори вратата.

​Юлия заплака: много се страхуваше от този разговор. И ѝ беше тежко, че хора, които можеха да бъдат ѝ близки, не само се обърнаха срещу нея, но и опитаха да я ограбят.

​А Женя галеше главата ѝ и се радваше, че в този труден момент е бил до нея, за да защити своята малка принцеса.

​Юлия продаде бабиния апартамент и къщата. С тези пари заедно с Евгений си купиха голям апартамент в сграда близо до свекърите. А те много се зарадваха, защото Юля отдавна им беше станала като родно дете.

​Сега Юлия има мама и татко — така нарича свекърите си. А съвсем скоро семейството на Юлия и Евгений очаква попълнение. Юлия е щастлива, защото знае, че децата ѝ ще имат най-добрите дядо и баба.

Дереккөз