Звън от кристални чаши, смях, аромат на скъпи парфюми. Ресторант „Империя“ блестеше със златистите си отблясъци и напудрените усмивки. Свекървата, Калина, в рокля с бродирана с перли яка, приемаше поздравления. Четиридесет и пет години — не е юбилей, но достатъчен повод да събере „най-близките“.
Елица приглади кичур коса, за стотен път проверявайки дали червилото ѝ не се е размазало. Черната рокля, подарена от съпруга ѝ миналата Нова година, изведнъж ѝ се стори тясна.
— Какво правиш тук? — гласът на Николай прозвуча точно до ухото ѝ — рязък като удар с нож. — Казах ти: нямаш работа тук.
Тя се обърна. Той стоеше със скръстени ръце в безупречно изгладен костюм. Както винаги — идеален. Както винаги — студен.
— Но това е юбилеят на мама… — Елица преглътна буцата в гърлото си.
— На мама. На моята майка. — Той се приближи и ароматът на неговия скъп дървесен одеколон я удари в носа. — Тук са само нашите хора. Роднини. А ти… — Очите му плъзнаха по лицето ѝ, сякаш оценяваше стока. — Дори фамилията ми носиш временно.
Тишина. Въпреки шума в залата, в техния ъгъл изведнъж стана тихо като в склеп. Елица усети как пръстите ѝ треперят. Три години брак. Три години опити да се впише в тяхното „идеално“ семейство.
— Николай, това е просто вечеря… — гласът ѝ предателски потрепери.
— Вечеря за роднините. А ти не си от нашите.— Той се обърна към масата, където Калина улови погледа на снаха си и едва забележимо се усмихна с усмивката на котка, която е облизала сметаната.
Елица огледа залата: братовчедки лели, племенници, приятели от детството на свекървата – всички я гледаха с любопитството на хищници надушили слабостта й. И тогава тя разбра: това беше спектакъл; нейното унижение – част от сценария.
— Върви си у дома! — изсъска Николай така незабележимо за останалите, но тогава Ванеса с лице, по което ботоксът воюваше с истинските чувства й подаде ръка:
— Елице, защо стоиш сама? Ела при нас! Николай само се шегува!
„Шегува.“ Думата увисна във въздуха лепкава като бонбонче в коса. Николай стисна лакътя й толкова силно, че я заболя истински.
— Разбира се че се шегувам! — засмя се той прекалено високо и неестествено.— Та ние не можем без нашата Елица!
— Седни до мен, слънчице! — Николай я намести между себе си и Калина; дланта му легна върху коляното й и палецът му болезнено притисна кожата през плата.— Студено ти е нали? — Наведе се уж да целуне слепоочието й но устните му докоснаха ухото: — Стой мирно или утре ще разбереш какво значи истински студ.
Калина оправи перленото си колие и въздъхна шумно:
