Галина уверено водеше Виктория по тясната улица, докато не спряха пред стара сграда с табела „Автошкола“.
— Галина, сериозно ли си? — Виктория се втренчи в табелата. — Нали никога не си искала да караш кола.
— Искала съм, — спокойно отвърна Галина. — Просто винаги не е имало време. Ту ти беше малка, ту баща ти с неговите идеи, ту работата. А сега вече имам време.
Виктория се обърка. Тя беше свикнала майка ѝ винаги да жертва собствените си планове заради семейството. Галина никога не се оплакваше, никога не искаше внимание. А сега изведнъж — автошкола.
Вътре ги посрещна инструкторът — нисък мъж на около петдесет години с гъсти мустаци. Представи се като Станислав, зададе няколко въпроса и веднага предложи на Галина да отиде при тренажора. Виктория остана в коридора и наблюдаваше през стъклото как майка ѝ сяда зад волана на учебната кола. Галина изглеждаше необичайно: съсредоточена, но спокойна. Слушаше внимателно Станислав, кимаше и после, за изненада на Виктория, запали двигателя и започна бавно да върти волана.
— Е, как е? Добре ли е? — провикна се Станислав, когато Галина направи първата обиколка на тренажора.
— Добре е, — отвърна тя без да откъсва поглед от таблото. — Само педалите са твърди.
Виктория не издържа и се приближи.
— Мамо, наистина ли ще караш кола? А откъде ще вземеш автомобил?
— Ще има кола, — отговори Галина без да поглежда дъщеря си. — Вече уредих всичко. Взимам я на кредит.
Виктория едва не се задави.
— На кредит? Мамо, нали винаги казваше, че кредитите са робство!
— Промених си мнението, — отсече Галина. — Животът е един-единствен, Виктория. Стига сме отлагали.
Станислав доволно поклати глава и показа на Галина как се сменят скоростите. Виктория стоеше встрани и се опитваше да осмисли случващото се. Майка ѝ цял живот пътуваше с автобуси и изведнъж решава да купува кола – при това на кредит! Това толкова не приличаше на Галина, че Виктория започна да подозира дали майка ѝ не крие нещо.
***
След автошколата Галина поведе Виктория към търговския център. Виктория мислеше, че ще пазаруват храна или дрехи, но вместо това майка ѝ тръгна към отдела за електроника.
— Мамо, ти сериозно ли ще сменяш телефона? — попита Виктория когато Галина спря пред витрината с лаптопи.
— Не телефона… Лаптоп ще взема,— отвърна тя като оглеждаше цените.— Искам нормален компютър – без забивания.
— За какво ти е лаптоп? Нали винаги казваше че телефонът ти стига?
Галина се обърна към дъщеря си със сериозен поглед:
— Виктория… Цял живот съм правила това което трябва за другите – работила съм, готвила съм, чистила съм… слушала съм всички… мълчала съм… А вече искам да правя това което аз желая! И ти трябва да го научиш това!
Виктория замълча; никога досега не беше чувала майка си толкова уверена и категорична.
Галина избра лаптопа си сама – уговори доставка с продавача и дори не мигна когато чу цената.
Виктория само клатеше глава докато вървяха към изхода:
— Мамо… а после какво? Да не би пък танци да почнеш? – пошегува се тя опитвайки се да разведри обстановката.
— Вече съм записана,— отвърна спокойно Галина – и тогава Виктория разбра че това никак не е шега.
