Виктория седеше на кухненския стол и прелистваше лентата в телефона си. На котлона съскаше тиган с кюфтета, а ароматът на пържен лук изпълваше апартамента. Галина стоеше до мивката и миеше чинии, без да поглежда към дъщеря си. В стаята беше тихо, само радиото на перваза монотонно съобщаваше прогнозата за времето.
— Мамо, чу ли? — Виктория откъсна поглед от телефона. — Драгомир пак ме моли да го сменя утре. Каза, че имал работа.
Галина, без да се обръща, продължи да търка чинията с гъба. Ръцете ѝ се движеха механично, но раменете ѝ се напрегнаха.
— И какво му отговори? — гласът на Галина беше равен, но с едва доловима дрезгавина.
— Ами казах му, че ще помисля. Той знае, че винаги го спасявам. — Виктория сви рамене и пак се втренчи в екрана.
Галина остави чинията в сушилника, избърса ръцете си с кърпа и се обърна. Лицето ѝ беше спокойно, но в очите ѝ проблесна искра, която Виктория не забеляза.
— Не ти ли омръзна все да спасяваш всички? — попита Галина със скръстени ръце.
Виктория се изненада и вдигна поглед. Майка ѝ рядко задаваше такива въпроси. Обикновено просто слушаше, кимаше или понякога даваше някой съвет – винаги меко и без натиск.
— Ех, мамо… Това е Драгомир все пак. После ще ми дължи услуга. А и без мен на работа няма да се оправят – сама знаеш.
Галина замълча. Приближи се до котлона, намали огъня под тигана и изведнъж каза:
— Не.
Виктория застина – не разбра веднага какво става.
— Какво „не“? — попита тя и остави телефона си.
— Не, Виктория. Няма да го сменяш този път. Стига толкова! — Галина гледаше право в дъщеря си; в гласа ѝ нямаше обичайната мекота.
Виктория се засмя – помисли си, че майка ѝ се шегува.
— Мамо… сериозно ли говориш? Откога така?
— Откогато вече трета година работиш за всички останали – а те само те използват! Твоят Драгомир… началничката ти… даже съседката отдолу все те кара да гледаш детето ѝ! А ти все приемаш! Стига!
Виктория отвори уста да възрази, но Галина я прекъсна:
— И не спори! Утре идваш с мен – имаме си наша работа!
— Каква пък работа? — Виктория сбърчи чело. — Ти никога не си ми казвала така…
— Ето че сега казвам! — отсече Галина. — Приготви се за осем сутринта – и не закъснявай!
Тя отново се обърна към котлона като че разговорът е приключил окончателно.
Виктория гледаше майка си опитвайки се да разбере какво точно стана току-що.
Галина – винаги тиха,
винаги съгласната,
винаги поставяща другите пред себе си –
изведнъж каза „не“.
И това „не“ прозвуча като удар на камбана…
***
Сутринта започна с хаотично приготвяне.
Виктория прозяваща се навличаше дънките,
докато Галина вече я чакаше до вратата с чанта през рамо.
Навън беше хладно,
небето покрито със сиви облаци.
Виктория още обидена от вчерашния разговор мълчеше по пътя към спирката.
— Къде изобщо отиваме? — най-накрая промърмори тя когато автобусът потегли.
— Ще видиш… — отвърна Галина гледайки през прозореца.
Автобусът ги закара до покрайнините на града,
където вместо познатите панелки започваха къщи и празни терени…
