Зоя едва докосна храната, хвърляйки крадешком поглед ту към сина си, ту към снаха си.
През последния месец често улавяше такива погледи, чуваше откъслечни разговори, забелязваше как се променя атмосферата в дома щом влезе в стаята.
„Може би сгреших, че се съгласих да се преместя?“ — проблесна горчива мисъл. Но на глас само похвали кюфтетата, опитвайки се да разреди напрежението: — Много са вкусни, Милена. Точно като моето майка ги правеше…
— Повече не мога така — изведнъж тихо каза Милена и остави вилицата. — Просто не мога.
Тикането на часовника стана оглушително. Зоя застина с лъжицата до устата си, а Александър пребледня, усещайки че сега ще се случи онова, от което най-много се страхуваше през последните седмици.
— Всеки ден едно и също — гласът на Милена ставаше все по-твърд с всяка дума. — Ставам в шест, в осем съм на работа. На обяд тичам до аптеката за лекарства, след работа — магазинът, готвене, чистене… А кога да живея? Кога да почивам?
— Милена… — започна Зоя.
— Не съм ви дъщеря! — Милена рязко скочи и столът със силен трясък отхвръкна към стената. — Имате син — нека той готви! Аз съм изморена! Разбирате ли? Из-мо-ре-на!
Александър подскочи: — Милена, какво ти е…
— Какво ми е?! — вече почти крещеше тя. — Какво толкова казах? Истината! Ти все те няма вкъщи заради работа, а аз трябва да тичам между болницата и дома? Твоята майка е твоя отговорност!
Зоя бавно остави лъжицата. Ръцете ѝ трепереха повече от обикновено: — Разбира се, само тежест съм… – Попи очите си с ъгълчето на салфетката. – Знаеш ли, Милена, всичко разбирам. Мислиш ли че не виждам колко си уморена? Колко си ядосана? Всяка вечер се моля да имам сили сама да се обслужвам…
— Мамо, стига вече… – Александър опита да прегърне майка си през раменете й, но тя нежно го отблъсна.
— Не, Александърче, остави ме да довърша – Зоя изправи рамене така както някога пред непослушен клас. – Четиридесет години работих в училище. Знаеш ли кое беше най-важното? Да слушаш. И аз чувам как плачеш вечер в банята, Милена. Виждам как ръцете ти треперят от умора…
Милена застина до печката и стискаше плота с побелели пръсти; по бузите ѝ течаха ядни сълзи.
– И аз бях млада някога – продължи Зоя. – И аз мечтаех за свой живот. А после свекървата легна… Десет години я гледах сама. Всеки ден като в мъгла – работа, готвене, инжекции и процедури; мъжът ми беше по работа постоянно; синът малък… Мислех ще полудея.
– Мамо… защо говориш такива неща? – объркано промълви Александър и премести поглед ту към майка си ту към жена си.
