– Добре се разходи, Александър – опита се да се усмихне Зоя, но усмивката ѝ излезе насилена. – В парка събираха листата. Помниш ли как като малък обичаше да скачаш в тях? Все ти мърморех: „Спри, ще настинеш!“ А ти се смееше…
Тя се подпря на стената и затвори очи. Бледността на лицето ѝ и потта по челото не убягнаха от внимателния поглед на сина ѝ.
– Нещо ми играе кръвното – призна Зоя. – Май днес прекалих с ходенето.
– Сега ще ви донеса хапчетата – долетя гласът на Милена от кухнята. Каквато и да беше ядосана, към здравето на свекърва си Милена винаги подхождаше сериозно. Може би си казваха думата годините работа в поликлиниката, където всеки ден виждаше последствията от занемарени болести.
– Не се суети, Милена – Зоя тежко седна на пейката и извади блистер с лекарства от джоба на жилетката си. – Сега съм като разузнавач, всичко нося със себе си. Ето ги моите помощници…
Погледът ѝ спря върху стара снимка на стената – тя и съпругът ѝ в деня на сватбата им. Колко отдавна беше това… Тогава дори не можеше да си представи, че на старини ще стане бреме за собствения си син.
Александър хукна към кухнята за чаша вода и по пътя едва не събори подова ваза. Минавайки покрай жена си, опита да срещне погледа ѝ, но Милена нарочно се обърна към печката, където котлетите цвърчаха в тигана. От миризмата на пържено месо ѝ прилоша – цял ден не беше яла нищо, въртейки се между работа, магазини и готвене.
– Какво имаме тази вечер за вечеря? – Зоя помириса въздуха при влизане в кухнята. – Пак котлети? Милена, защо толкова се стараеш? И супичка бих хапнала…
– Нищо, Зоя – Милена заби с такава сила вилицата в котлета, че той жално изскърца по дъното на тигана. – Нали ги обичате. Помня.
В гласа ѝ прозвуча нещо такова, че Зоя трепна и застина на прага на кухнята. За двайсет години семеен живот на сина си тя бе научила да улавя най-малките нотки напрежение у снаха си. Сега те звънтяха като опъната струна.
Възрастната жена бавно пристъпи до масата, подпирайки се на ръката на сина си. Седна и разглади салфетката върху коленете си – навик от годините работа като учителка. Александър забързано придвижи към нея чинията и чашата вода и провери дали столът е удобен.
– Знаете ли… – започна Милена, но млъкна веднага щом видя колко пребледня свекърва ѝ. В слепоочията ѝ заби пулсът от неизказани думи. – Хайде просто да вечеряме.
На масата настъпи тежка тишина. Само приборите тракаха по чиниите и равномерно тиктакаше стенният часовник – старият още от бабата на Александър. Механичният звук отброяваше секундите от това непоносимо мълчание.
