– И докога ще продължава това? – Милена трясна тигана върху котлона. – Да не би, според теб, да съм се наела за домашна помощница на твоята Зоя? Два месеца без нито един почивен ден! – Тя стисна още по-силно дървената шпатула, кокалчетата на пръстите ѝ побеляха от напрежение. В гласа ѝ прозвуча стара, натрупана обида.
Александър застина на прага на кухнята, без да смее да влезе. Съпругата му стоеше до котлона, където кюфтетата – любимото ястие на майка му – цвърчаха в тигана. Миризмата на пържено месо и лук дразнеше гърлото му, а може би това беше от тежестта на предстоящия разговор.
– Милена, защо се палиш така? – опита се да говори меко и успокоително той. – Зоя просто е свикнала с домашната храна. Не може полуфабрикати, знаеш го…
– Знам! – Милена трясна шпатулата върху плота. – Всичко знам! И за нейното кръвно знам, и за диетата ѝ, и за режима ѝ на хранене. Само че защо аз трябва всяка вечер да се въртя тук като хамстер в колело? Аз си имам своя работа!
Навън октомврийският ден бавно угасваше. Сенките от клоните на старата ябълка под кухненския прозорец танцуваха по стените като безмълвни свидетели на тяхната разправия. Александър машинално погледна часовника си – скоро трябваше да се прибере Зоя от разходка.
– Може би трябва да вземем помощница? – предложи той неуверено, макар да знаеше колко е против жена му чужди хора в дома.
Милена горчиво се усмихна: – Разбира се! А парите за нея ще паднат ли от небето? Нали знаеш колко плащаме за лекарствата на Зоя.
Тя се обърна към котлона и скри сълзите си с кухненската кърпа. Преди три месеца, когато Зоя се премести при тях след микроинсулта си, Милена сама настоя за това решение. Но тогава изобщо не можеше да си представи как ще се промени животът им.
В антрето хлопна входната врата. Леките стъпки подсказаха — Зоя беше приключила вечерната си разходка и вече се прибираше у дома. Милена бързо избърса очите си с кухненската кърпа и започна да разпределя кюфтетата по чиниите. Александър все още стоеше вратата — не знаеше какво да каже или какво изобщо трябва да направи.
Настъпи тежка тишина — само звънтенето на посудата и съскането на изстиващия тиган нарушаваха покоя.
– Зоя, как мина разходката? – Александър побърза към антрето с облекчение — най-после имаше повод да избяга от трудния разговор със съпругата си. Напоследък все по-често улавяше себе си как бяга от конфликтите — криеше се зад работата си, закъснелите прибирания и безкрайните „спешни“ задачи.
Зоя стоеше пред огледалото в антрето и бавно развързваше вълнения шал — подарък от покойния ѝ съпруг. Пръстите ѝ — някога сръчни и години наред омагьосвали над шевната машина — сега едва успяваха с простия възел. Тази предателска треперливост дойде след инсулта и ставаше все по-очевидна с всеки изминал ден.
