Трудно е, когато у дома всички се чувстват обременени от теб.
Тихомир осъзна, че е прибързал с продажбата на жилището – не е бил на себе си. Изрази огорчението си пред дъщеря си, обвини я, че са се възползвали от безпомощното му положение, а сега няма къде да отиде.
Веднъж се оплака от ситуацията в разговор със съседката, с която по-рано понякога разхождаше внука си. А тя го посъветва:
– Слушай, Тихомир, не ти прилича на тази възраст да се цупиш. Остави младите на мира и си намери занимание. Знаеш ли, в районния социален патронаж има дневни клубове – нещо като детска градина за пенсионери. Там можеш безплатно да спортуваш, да ходиш на лекции, има всякакви кръжоци по интереси. Организират и екскурзии. Ходят на театър. Даже самодейност правят за Нова година и 8 март – една позната ми разказа. Отиди някой път. По-добре е от това да стоиш вкъщи и да тъжиш. А там може и някоя добра баба да срещнеш.
– Или пък не баба – разсмя се Тихомир. – Аз още съм мъж – мога всичко!
И как мислите?
Отиде дядото в този пенсионерски клуб. Оказа се единственият мъж там. Първоначално се притесняваше, но постепенно свикна. Започна да посещава компютърни курсове и лекции по историята на родния град.
Разбира се, заглеждаше жените – но никоя не му хареса особено. Едната беше странна, другата се смееше твърде шумно, третата беше някак скучна, четвъртата – тъжна и необщителна.
След около половин година измислиха инициатива: да поздравят за Нова година хората в инвалидни колички.
Първо събираха пари за подаръци, после съставиха списък с адреси.
