Апартаментът на родителите в областния град сестрите продадоха и си разделиха парите. Така дядото заживя при голямата си дъщеря.
Отделиха на него и Павел собствена стая. Там заедно строяха укрепления от дървени кубчета, подреждаха войничета. Играеха на всякакви настолни игри, четяха книжки. После купиха конструктор по електроника и сглобиха алармена система…
Излизаха да се разхождат в лесопарка, където дядото разказваше на внука за дърветата – преди е работил в горското стопанство и знаеше всичко. Колко време расте една ела и защо есента листата на клена са с различни цветове.
А как само Павел обичаше да разглежда най-различни бръмбари!
С дядо си можеха с часове да се разхождат. За разлика от майката, която все бързаше някъде и теглеше момчето със себе си, Тихомир никога не бързаше. Ако внукът поиска да събира жълъди – няма проблем, да пуска корабчета по ручея – с удоволствие, да дебне и лови пеперуди – колкото му душа иска.
С една дума, няколко години внукът и дядото бяха напълно щастливи.
После Павел тръгна на училище. Училището беше наблизо, само през два двора, но цяла година дядото изпращаше първокласника сутрин и го посрещаше след часовете.
Във втори клас момчето започна да казва, че иска сам да ходи до училище. После стана още по-самостоятелен: появиха се нови приятели, нови интереси. А при дядото оставаше все повече свободно време – както и все по-голямо желание да се намесва в семейните дела.
Така настъпи моментът, когато дядото започна да усеща: пречи на зетя си, дразни дъщеря си, изнервя голямата внучка и вече не е нужен на Павел. Онзи все по-често предпочиташе таблета или компанията на приятели пред времето с него. Тежко е, когато всички у дома те възприемат като товар…
