Тихомир овдовя на 67 години. Съвсем малко не им достигна с жена му да отпразнуват златната си сватба. Маргарита се разболя внезапно и си отиде бързо.
Известно време Тихомир буквално живееше като в мъгла. Не можеше да свикне, че у дома няма никого. Никой не дрънчи с чиниите сутрин, не го посреща, не го изпраща, не пита „какво да ти приготвя за вечеря?“, не го кани на разходка в парка. И до магазина винаги ходеха заедно…
Първите четиридесет дни минаха като насън. Вдовецът механично топлеше чайника сутрин, маже черен хляб с масло. Ядеше, без да усеща вкуса. На обяд отваряше консерва „Сайра“… Понякога сваряваше елда. Веднъж седмично излизаше за покупки.
Отслабна за тези месец и половина, лицето му се изостри. Остави си брада – защо да се бръсне? Нямаше сили. Дори телевизора не му се гледаше – нямаше с кого да обсъди новините, та защо да ги гледа.
За четиридесетия ден дойдоха дъщерите му да помогнат с приготовленията. Като видяха баща си – ахнаха. По телефона казваше, че „всичко е наред“, а изглеждаше така, сякаш току-що е излязъл от затвора.
Измиха прозорците, почистиха апартамента основно, изпраха дрехите му, наготвиха вкусотии. Раздвижиха стопанина, заведоха го на фризьор. А след помена се събраха и измислиха план – как да измъкнат дядото от депресията.
На Елена най-малкият син е на четири години. Откакто тръгна на детска градина, започна често да боледува. Апартаментът ѝ е тристаен. Така че сестрите убедиха Тихомир да се премести при Елена в областния град – за да гледа внука си. Хем помощ за родителите, хем и на него ще му е добре пак да има занимание. Той много се зарадва – беше съвсем подивял сам вкъщи от непривичната самота. Съгласи се веднага – а и много обичаше Павел, внука си.
