На следващия етаж вратите се отвориха. Зад тях стоеше Георги — разрошен, с някакви инструменти в ръце.
— Добре ли сте? — загрижено попита той, помагайки на Анна да излезе от кабината.
— Благодаря ти, — възрастната жена го потупа по рамото. — Дай Боже да си щастлив, Георги. Заслужаваш го.
Елена се измъкна от асансьора, промърмори няколко думи на благодарност и побърза към апартамента си.
В главата ѝ се въртяха откъслечни фрази от странния разговор. Какво всъщност беше станало?
Отговорът дойде неочаквано.
В събота сутринта тя срещна Анна до сметопровода.
Възрастната жена явно само това и чакаше — да довърши започнатото.
— Аз всичко за тях знам, — прошепна тя и здраво хвана Елена за ръкава. — Как Силвия го въртя и сучеше, как нощем си водеше онзи нейния, докато мъжът ѝ беше в командировка.
Георги все се надяваше — че ще се осъзнае, ще ѝ мине. А като разбра, че е бременна — реши да провери чие е детето всъщност.
— И какво стана? — пресъхнало попита Елена.
— Ами! — Анна сърдито стисна устни. — Не било негово!
Само че той на никого не казва — горд човек е. Всичко пое върху себе си, всички обвинения. А хората съдят, без да знаят истината…
В този момент горе хлопна врата. Елена подскочи и побърза към дома си.
Господи, колко глупава беше! Наслушала се на клюки, лепнала етикети… А човекът просто не искал да изкарва мръсотията пред хората.
Вечерта чу как хлопна врата на четвъртия етаж. Стъпки. Пауза – явно проверява пощенската кутия.
Сега или никога.
Елена изскочи на стълбището. Георги стоеше до стената и замислено прехвърляше пликовете в ръцете си.
— Здравейте, — гласът ѝ предателски трепереше.
Той вдигна глава и се усмихна:
— О, Елена! Отдавна не сме се виждали.
— Аз… — тя се поколеба, търсейки думите. — Исках да ви благодаря… За асансьора…
— Глупости! – махна той с ръка. – Просто контактите пак правеха проблеми; вече съм свикнал да ги оправям сам.
Настъпи неловко мълчание. Елена пристъпяше от крак на крак и не знаеше как да започне разговорa.
— Знаете ли… – изведнъж каза Георги – отдавна исках да ви попитам: може ли някой път да излезем? На кино или просто кафе?
Тя го погледна – и потъна в топлия златист блясък на погледа му.
— Да – отвърна просто Елена. – С удоволствие!
След няколко дни Камелия я срещна във входа и учудено подсвиркa:
— Я виж ти! С Георги излизаш? Ами…
— Ами нищо – спокойно отвърна Елена. – Знаеш ли, Камелия… Понякога животът е много по-сложен от представите ни за него…
А хората са много по-добри отколкото мислим ние самите им за такива.
Автор: Магдалена
