На седмия етаж сега живеят младоженци, половин година правиха ремонт и докараха всички до лудост.
А на четвъртия…
Тя изведнъж замълча и стисна устни.
— Какво има на четвъртия? — заинтересува се Елена.
Камелия снижи гласа си до шепот:
— На четвъртия вече живее Георги. Такъв… — намръщи се тя, — непочтен тип.
— В какъв смисъл?
— Ами там историята е мътна. Развел се с жена си, представяш ли си? А тя била бременна!
Точно преди да роди я зарязал — и толкова. Купил си сам апартамент, живее си — въобще не му пука. Нито срам, нито съвест.
Елена се намръщи. Нещо в тази история ѝ се стори странно, недоизказано.
— А защо се развел? — попита тя предпазливо.
— Че кой го знае! — изсумтя Камелия. — Казват, че отговорността го изплашила. Или пък друга си намерил. Изобщо, свиня отвсякъде.
Разговорът премина на други теми — учене, работа, общи познати. Но мислите на Елена все се връщаха към загадъчния съсед от четвъртия етаж.
Сблъскаха се след три дни. Елена се връщаше от магазина натоварена с торби.
На площадката на четвъртия етаж вратата на един апартамент внезапно се отвори и тя едва не се блъсна в един висок мъж.
— Извинете! — възкликна Елена и отстъпи назад.
— Няма нищо страшно, — усмихна се непознатият.
Имаше удивителни очи – сиви със златисти точици. И някак особена усмивка – леко смутена, но много приятна.
Изобщо не приличаше на бездушния негодник от разказите на Камелия.
— Позволете да помогна, — протегна ръка към торбите той. — Вие май сте новата съседка?
— Не съвсем нова, — поколеба се за миг Елена, но все пак му позволи да вземе тежкия товар. — Тук съм израснала, просто пет години не съм живяла тук – учих в друг град.
— Ясно. Георги, — кимна леко той – нямаше как да подаде ръка за поздрав.
— Елена.
Изкачиха стълбите до нейния етаж заедно. Георги внимателно остави торбите пред вратата ѝ и пак ѝ се усмихна:
— Ето така вече сме съседи официално. Ако имате нужда от нещо – само кажете!
И тръгна надолу по стълбите леко и бързо.
А Елена още дълго стоя пред вратата си със стискани ключове до гърдите си.
В главата ѝ звучеше:
„Такъв човек не може да бъде подлец. Просто не може – убедена съм.“
През следващата седмица те се засичаха още няколко пъти – ту в асансьора, ту пред входа на блока.
Разменяха дребни реплики за времето, за ремонта у дома или за новата детска площадка наблизо.
И всеки път Елена улавяше себе си как търси в поведението му поне някаква следа от черствост или безразличие. Но такава не намираше…
А после настъпи онази вечер.
