Хората се смееха, хапваха, някой свиреше на акордеон. Всичко беше както винаги – само че Николай вече беше пораснал.
Николай навърши осемнадесет. Висок, учтив, с изправен гръб. Току-що беше взел книжка, помагаше в дъскорезницата, готвеше се да кандидатства в техникума.
Движенията му бяха уверени, погледът – умен, а лицето такова, че съседите си шепнеха: „Това ли е момчето на Мария? Как порасна…“
Гледах го и сякаш се отдалечавах: пред мен стоеше човек. Не син – мъж.
Взе микрофона, когато го помолиха. Смути се леко, после се изправи и каза:
– Благодаря ви на всички. За това, че съм тук. Но най-вече – на Мария. За това, че винаги беше до мен. И на Тодор. Той ме научи какво значи да си мъж. Какво значи да държиш на думата си. Какво е семейство.
Замълча за миг и ме погледна право в очите.
– Не знам как бих живял, ако не бяхте такива хора. Благодаря ви.
После върна микрофона. Хората ръкопляскаха, някой извика:
– Браво, Николай!
Седях и държах ръцете си върху коленете. Те трепереха. Очите ми обаче не.
Същата вечер влязох в къщата и видях плик до прага – сякаш го бе донесъл вятърът.
Бял плик. Почеркът същият като преди. Вътре – снимка. Антон. Косата му побеляла, лицето непознато вече за мен. До него жена и малко момче със свити пръсти.
Картичка. На гърба: „Мисля за вас. Прости.“
Без дата. Без подпис. Без смисъл.
Погледнах я и се замислих – какво да кажа на сина си? Какво да направя?
После отидох при печката – както преди дванадесет години. Отворих вратичката и хвърлих снимката вътре; хартията пламна веднага, сякаш сама искаше да изчезне от този свят; после картичката – огънят я пое внимателно, почти нежно.
Гледах как изчезват очите от миналото.
На сутринта Николай влезе сънен в кухнята с тениска и телефон в ръка.
– Мария, защо си толкова тиха?
Обърнах се към него и му налях чай; захар той не обичаше.
– Просто мислех… Всичко е наред.
Той седна на масата и кимна:
– Знаеш ли… Радвам се, че всичко ми е такова каквото е сега: че ти си такава; Тодор също; домът ни… Всичко е честно тук – без лъжа.
Кимнах му мълчаливо.
– Обичам те – добави той и хвана чашата си.
Тодор този ден поправяше портата навън; Николай излезе при него с пирони в ръка и хвана чука собственоръчно направен от него самия.
Стоях във входната врата и гледах: синът ми и Тодор заедно; един пирон; един дом; всичко истинско…
И тогава разбрах: в тази къща вече няма място за чужди слабости; няма място за онези които не дойдоха или не можаха или просто избраха да напуснат…
Ние имаме своя сила; своя история; свой мъж до нас — той е тук! И той е моят син!
Благодаря ви за прочита, скъпи мои!
Абонирайте се и споделете как ви хареса моята история! С вас беше Десислава!
