Сватба. Как ме носеше на ръце. Как избирахме тапетите за кухнята, смеехме се, спорехме. А после — как ставаше все по-тих. Как изчезваше вечерно време. Как не ме гледаше в очите.
Понякога се улавях, че искам да го съжаля. Е, не издържа. Е, уплаши се.
Но всеки път, когато чувах как Николай казва: „Мария, виж, тичам!“, или как Тодор го вдига високо-високо и той писка от възторг — разбирах: слабостта не се прощава. Не за такова. Не тук.
***
Минаха три години. После още. Седем години. Десет. Николай тръгна на училище. Уших му сама торбичка за смяна — нескопосано, пръстите ми не слушаха, но той ме прегърна и каза:
— Най-красивата торбичка на света е тази! Благодаря ти, Мария.
Той растеше добър, светъл, малко тъжен момче. В него имаше някаква тиха дълбочина — сякаш вече беше разбрал всичко за живота, но мълчеше.
А аз растях заедно с него. С всеки ден ставах по-устойчива, спокойна и събрана.
***
На единадесетата година за първи път видях Тодор да плаче.
Беше вечерта. Върнах се от библиотеката с един стар фотоалбум от фонда.
Исках да го изхвърля, но Николай видя — „Дай!“ — и седнахме да разглеждаме страниците му. На една снимка имаше мъж във военна униформа с момче до него — приличахме си.
Изведнъж видях как раменете на Тодор потрепериха. Обърна се и избърса челото си.
— Прах е — каза той.
— Да — отвърнах аз, макар че в стаята беше чисто като в аптека.
Оттогава разбрах: Тодор обича Николай повече от всички други хора на света. И обича мен — тихо, както е обичал майка ми докато беше жива.
***
Когато Николай навърши петнадесет години, една вечер дойде при мен и попита:
— Мария, аз имам ли баща?
Мълчах дълго време; той седна до мен.
— Не съм ядосан… Просто… искам да знам. Жив ли е?
— Може би… Не знам…
— А ако се появи?
Погледнах към сина си: вече почти възрастен — остро лице и широки рамене.
— А ако? — повтори той тихо.
— Тогава… тогава ще му кажа да върви по пътя си нататък. Ние така или иначе сме добре сами…
Николай кимна:
— И аз бих казал същото…
Стана бавно и отиде до прозореца; мушна ръце в джобовете си:
— Благодаря ти че те има теб… И Тодор… Без вас щях да бъда съвсем друг човек…
Притиснах длан към устните си; не казах нищо повече… И нямаше нужда…
***
На празника на селото всички излязохме пред сцената на площада. Масите бяха сложени направо върху земята; в стари дървени касетки лежаха ябълки; над тях висяха шарени лентички; от уредбата пращеше магнетофонът – както винаги не навреме.
До училището бяха сложили микрофон и столове; дори пирони бяха заковали в брезите за знаменцата…
