Писмото пристигна неочаквано — като гост, когото никой не е канил. Първо си помислих, че е нещо от библиотеката — понякога изпращат фактури, списъци, но почеркът беше чужд, небрежен, буквите танцуваха, сякаш са писани набързо.
Пликът беше син. Глупаво-син, като детска тетрадка. Без марка. Без обратен адрес.
Разрязах го с ножа, който Тодор точи всяка неделя. Хартията потрепери в ръцете ми, сякаш се страхуваше да не бъде прочетена.
„Мария. Прости. Уплаших се. Не бях готов. Заминах си. Не ме търси. Нищо не мога да ти дам. Сбогом.“
Гледах тези редове и чувах как някъде в другата стая Николай бълбука, играейки със собствените си пръсти.
Гласът му — тих, още нечовешки, но жив като пролетен ручей — ме изваждаше обратно на повърхността. Не ми позволяваше да потъна там, където исках — в яростта, в сълзите, в мръсната обида.
Не плаках. Хартията остана суха. Внимателно сгънах писмото обратно, станах, приближих се до печката, отворих вратичката и хвърлих писмото вътре — и едва тогава спокойно добавих няколко съчки.
— Мария — Тодор седеше до прозореца и точеше някакъв нож за риболов; погледна ме без да се обръща: — Писмо ли?
— От него.
Той нищо не каза; само остави ножа на ръба на масата, стана, наля си вода в чашата и я изпи. После се обърна към мен.
— Ето така е по-добре. Сега сте двама — и аз с вас.
С тези думи започна нашият живот. Истинският живот. Без очаквания и без илюзии. Само ние и нашият дом.
***
Отново тръгнах към библиотеката. Коленете ми омекваха по пътя — не от слабост, а от умора. Снегът лежеше като пухено одеяло и скърцаше под ботушите ми.
Библиотеката стоеше тиха; прозорците ѝ бяха покрити с шарки като дантела на възрастна жена. Да прекрача прага ѝ означаваше да се върна при себе си. Към живота.
Първоначално всичко беше като насън: подреждах книгите по рафтовете, избърсвах праха, слушах как децата шумят при входа — и не можех да повярвам че всичко това пак е мое.
Николай растеше като тревичка през снега: леко, тънко стебло – но упорито нагоре към светлината.
На две години вече казваше „дядо“, а „Мария“ произнасяше като песен – протяжно,
с усмивка,
с увереността че това е най-важната дума на света.
Тодор прекарваше часове с него – майстореше дървени играчки: животинки,
кубчета,
дори малка хурка за въртене.
Лятото сложи пясъчник в градината.
До него заби колче с въже – „училище за ходене“, както го наричаше той самият.
Николай се държеше за въжето,
правеше крачки,
падаше,
смееше се.
Аз стоях на прага с престилка
и мислех:
ето я истинската ни фамилия…
***
През нощта не спях – не от страх,
а от мисли.
Гледах тавана
и си спомнях как всичко започна…
