— Къде е той?.. — притиснах Николай до гърдите си, увита в якето, което ми даде санитарката. Моето беше останало в стаята, от притеснение го забравих.
Автобусът стоеше с ревящ мотор, вратите вече хлопнаха веднъж. Хората се качваха вътре, хвърляха бегли погледи — съчувствие нямаше, само бързане.
Стоях до портата.
— Обеща ми. Обеща, че ще дойде… — устните ми трепереха, отново завих сина си, съвсем мъничък.
Бузката му — топла, нослето — като копче. Дишаше спокойно и това беше единственото нещо, което не ми позволяваше да се разпадна направо на тротоара.
Момиче с раница спря до мен и кимна:
— Някого чакаш ли?
— Мъжа си.
— А, ясно… — и продължи нататък, сякаш каза: „Ясно е, няма да дойде.“
Качих се последна в автобуса. Почти всички места бяха заети; седнах на края до една възрастна жена с торба, от която стърчаха сини плетени ръкавици.
— Твой ли е? — кимна към детето.
Кимнах.
— Мъжът ти не дойде?
— Не.
— Мълчи. Не говори. Гледай през прозореца. Плачи, ако трябва — сложи възлестата си ръка здраво на рамото ми. И толкова.
Гледах през стъклото. Зимата стоеше упорито — снегът блъскаше по прозореца сякаш нарочно.
Пътят друсаше така все едно не по асфалт карахме, а върху чужди грешки пътувахме.
На входа на Искър ни посрещна виелица; всичко бе бяло и къщите се размиваха като насън. Автобусът спря и аз издишах — както преди изпит. Притиснах Николай още по-силно към себе си.
Тодор стоеше при портата. В сиво кожухче и валенки, ръцете зад гърба си. Видя ме — не помръдна дори; само пристъпи веднъж напред.
— Хайде да вървим — каза просто.
Взе Николай така сякаш винаги е знаел как трябва. Внимателно и с уважение. Почувствах лекота — все едно не само детето дадох в ръцете му, ами цялото напрежение изчезна от мен.
Вървяхме мълчаливо през снега. Луната надничаше през облаците и снегът скърцаше така сякаш знаеше: за нас започва нова глава в живота ни.
На прага той спря:
— Къде е той?
Повдигнах рамене:
— Не знам… Не дойде просто. Просто не дойде…
Баща ми кимна без изненада:
— Случва се…
Зави внучето си в топло одеяло и сам го занесе вътре в стаята:
— Теб те чака банята първо. После ще хапнеш малко. А той нека поспинка още малко…
Седях на табуретката и гледах към вратата.
Не бях ядосана. Не плаках отчаяно. Просто не можех да повярвам истински: човекът с когото делих хлябa си, дома си и мечтите… просто не дойде нито дума остави след себе си; нито обаждане; нито следа…
После чух как детето похърква тихо от другата стая и баща ми му шепне нещо:
— Нищо де, юначе… Всичко ще бъде наред при нас! Всичко…
И тогава разбрах: всичко наистина ще бъде наред.
Само че без него…
