— Пак отново се довлече, пияница. Ден насред деня. Как въобще му се събира в него. – помисли си Тамара, докато махваше бутилката водка и някакви прости мезета. – Пакет ще вземете ли? – изрече на висок тон, кривейки лице в подигравателна усмивка вместо обичайния дежурен израз.

— С мой пакет съм. – Владимир демонстративно измъкна торбичка от джоба си и, разтърсвайки я пред самото лице на продавачката, започна нарочно бавно да прибира покупките. – Все като дойда, все тази хаплива е на смяна. Цербер с пола. Как още не се е пръснала от злоба, се чудя. – раздразнено си помисли той.

Тамара наблюдаваше движението му с нескривано раздразнение.

— Не задържайте опашката. – извика тя. Владимир се обърна – на касата нямаше нито един човек. Усмихна се и, след като подреди в торбичката консервата със сайра в масло, погледна Тамара победоносно и излезе.

Всъщност вътрешно Владимир се чувстваше неудобно пред грубоватата продавачка. Денят беше в разгара си, а той с бутилка в ръка. И така по няколко пъти в седмицата. Струваше му се, че тя го гледа със студено презрение и осъждане. „А какво всъщност й е работата? Искам – пия, искам – не пия. С моите си пари купувам, не крада.“ – мислеше той, докато се прибираше. Той дори не искаше да пие – искаше да избяга от мислите. Владимир беше на шейсет и две, не чак толкова възрастен мъж, със здрава воля, но напълно се беше разпаднал. Само преди година беше друг. И животът му беше друг. Живееше с обичаната си жена Алёна, работеше от време на време. Сега не работеше – пенсията му стигаше, като е сам. А тогава му се искаше да заведе жена си на море, да й купи кожено палто, да направи толкова неща. Но сега няма желание за нищо. Алёна почина. Синът му Роман се опитваше да го подкрепи, убеждаваше го да се премести по-близо до него. Роман беше тръгнал по стъпките на баща си, стана полицай, но службата го беше отвела далече. Владимир все отлагаше преместването – трябваше да изчака земята на гроба да улегне, за да сложи паметник, и да се грижи за гроба. Така се случи, че видя сина си за последен път на погребението на Алёна. Роман загина при изпълнение на служебните задължения. Сега Владимир се грижеше за два гроба. Роман не успя да се ожени, деца нямаше. Така Владимир остана съвсем сам, без нито една близка душа. Всичко в живота му изгуби смисъл и цвят. И започна да пие. Стои си в кухнята, телевизорът говори на заден план, но той не го чува, потънал в своите мисли. Спомня си щастливите мигове от миналото. Такава като продавачката няма как да го разбере, нека осъжда. Такива като нея осъждат всички. Не е трудно да се разбере – зла е, завистлива, с жлъч. Владимир можеше да пазарува и от друг, по-далечен магазин, но умишлено идваше в този, за да й покаже, че му е безразлично какво мисли.

Тамара знаеше какво говорят за нея – и колегите, и съседите, кого другиго да ги интересува. Нямаше приятелки, с роднините не общуваше. Знаеше и още повече се ядосваше. Някога беше друга – радостна, отзивчива, но животът не бе лесен с нея и това я озлоби. Някога беше омъжена, живееха добре, само с деца не се получаваше. После мъжът й Валерка я остави заради най-добрата й приятелка Оля. Приятелка, която идваше у тях, пиеше чай, оплакваше се от живота, плачеше, че не й върви с мъжете. После се оказа, че очаква дете от Валера. Как да прости такова двойно предателство? Оттогава Тамара не вярваше нито на мъже, нито на приятелки. Затова не започваше нито нови връзки, нито нови приятелства. Вместо това си взе котка – Васка. Обичаше я много. Връщаше се от работа уморена, разказваше й как е минал денят, а Васка й мъркаше в отговор. Беше хубаво. Но един ден котката изскочи през вратата и изчезна. Беше домашна, не беше свикнала на улицата, уплашила се и вероятно се скрила някъде. Търси я Тамара няколко дни, обикаля всички дворове наоколо. Накарая я намери до кофите за боклук – с пребити лапи, измъчена. Кой може да извърши такова зверство? Това хора ли са? Плака Тамара, погребвайки Васка в гората извън града, и мразеше този, който беше направил това. А преди това, докато Васка беше жива, Тамара се грижеше и за болна братовчедка…​— Тамара, помогни ни. – Обаждаше се дъщерята на онази жена, Татяна, от друг град. – И да наемем гледачка, много скъпо е, няма да се справим, а да прибера майка няма къде, виждаш в каква гарсониера сме натъпкани, нямам и възможност да дойда; ще изгубя работата си. Помогни ни, погрижи се за нея, ще ти се отблагодаря. Не се притеснявай, свои хора сме, ще се разберем.​

Тамара не отказа. Тя самата рано останала без майка, своята майка щеше да вземе дори и в гарсониерата. Но не съди роднината си, а започна да се грижи за жената. Всеки ден тичаше при нея, носеше храна, лекарства, готвеше. Жената беше напълно безпомощна, а последните седмици вече изобщо не ставаше от леглото. Тогава Тамара помоли за отпуска предварително, за да се грижи за нея. Татяна все обещаваше, че скоро ще дойде. Дойде. На погребението.

Тамара особена благодарност не очакваше, защото не помагаше заради някаква изгода, но когато дори и едно „благодаря“ не чу… се обиди. А още повече се обиди, когато два месеца по-късно видя в социалните мрежи снимки от пищния юбилей на Татяна – в ресторант, с много приятели и роднини. Нея, Тамара, изобщо не поканиха. Тогава вече много се наскърби и дори написа на Татяна: „Как така? Грижих се за майка ти, а ти…“ На това тя получи отговор: „Грижила си се. И какво от това? Да ти вдигнем сега паметник от злато?“

Оттогава Тамара спря да общува с роднините си. И живееше сама вече почти десет години, затворена в себе си, постоянно спомняйки си тези лоши моменти. Наистина се беше озлобила, станала токсична. Не обичаше работата си и не обичаше клиентите. Гледаше ги – ето ги, щастливи, доволни, а тя по какво беше по-лоша? Защо на нея не ѝ провървя? И така гледаше всички сърдито, грубеше, отговаряше остро.

А един от клиентите – мъжът, който купуваше водка, беше симпатичен, но изглеждаше тъжен. Някак си го хареса Тамара и ѝ се стори, че може би нещо се е случило в живота му и затова пие. Но тя гонеше тези мисли от главата си и нарочно се стараеше да си мисли лошо за него. А когато той идваше в магазина, демонстрираше презрението си към него.​

— Защо ми маркирате 119, на етикета пише 89? – попита Владимир, когато за пореден път дойде в магазина по време на смяната на Тамара. По принцип му беше все едно дали цената е 119 или 89, просто му се искаше да се скара. Някак си, когато човек се чувства зле, често му се приисква и другите също да се почувстват зле. Така и той реши да развали настроението на продавачката.​

​— Това е цената с карта. Отворете си очите. Имате ли карта? – изсумтя Тамара. Знаеше, разбира се, че този редовен клиент има карта и можеше спокойно да му обясни. Но от навик започна да му се заяжда.​

​— Какви са тия етикети, дето нищо не може да се прочете? – вдигна тон Владимир. А картата този път я беше забравил. Думите станаха на разпри. Докато размяна на реплики по-късно вече прерасна във вербален дуел, че и администраторът се наложи да тича – какво толкова става! Едва успя да ги усмири.​

— Какви ли не наберат от обяви! – подметна презрително Владимир на излизане.​— Сам си глупак. – Мрънка под нос Тамара.​

Всеки от тях остана доволен със себе си. Такива пререкания между тях се случваха със завидна редовност.​

Но колкото и груба и озлобена да изглеждаше Тамара отвън, някъде дълбоко в себе си си оставаше чувствителна жена. Денят ѝ не беше тръгнал от сутринта. Това беше денят, в който преди десет години тя беше погребала Васька. Спомни си, поплака. А после чешмата започна да тече, докато се приготвяше за работа. На работа пък имаше ревизия, отново се откриха липси и ѝ казаха, че ще ги удържат от заплатата. А заплатата и без това беше малка, а сега пък и чешмата трябваше да се сменя, водопроводчик да се вика. С една дума, всичко ѝ се струпа наведнъж, а до края на смяната Тамара беше напълно изнервена. По принцип тя не пиеше и бе безразлична към алкохола, но този път взе бутилка вино от рафта. Вечерта беше топла, въпреки че беше есен, и се стъмваше рано. Тамара дори не разбра как така стана, но седна на пейка в съседния двор, огледа се, наоколо нямаше никого, отвори бутилката и отпи директно от гърлото. След няколко глътки вече се беше замаяла, отново се сети за Васька, за течащата чешма — ако имаше мъж, сам щеше да я оправи. Но нямаше мъж, само спомени за неговото предателство. Сълзите започнаха да се стичат сами. Владимир по това време беше излязъл да пуши на балкона на втория етаж. „О, кой ли е това тук долу? Да не би магьосницата? – разпозна той Тамара в полумрака на пейката пред неговия вход. – Да не би да плаче? Ама как така, такива като нея дори не могат да плачат. А ако могат, сигурно си го е заслужила“. – Злорадстваше той, чувайки как жената подсмърча. Но след това нещо в него трепна. „Ами ако наистина нещо се е случило?“ – помисли си той и слезе до входа.​

​— Всичко наред ли е? – Попита той, опитвайки се да прозвучи възможно най-безразлично.​

​— Не е ваша работа. – Отговори Тамара, разпознавайки го като клиент. – И въобще, какво правите тук? Никакъв покой от вас. – Разгневи се тя.​

​— Живея тук. А вие какво правите тук? Ревете, пречите на хората да спят. – Опрячи се Владимир. И тогава Тамара осъзна, че няма повече сили да се кара, и отново се разплака. – Хей, какво ви става? – Побърза да се разтревожи Владимир. В другия си живот той никога не би обидил жена, напротив, винаги би помогнал, би се погрижил, би я защитил. Сега той не видя в тази жена грубото продавачка, а една напълно симпатична, но уморена жена. Може би виното си свърши работата, но Тамара изведнъж започна да разказва за Васька, за чешмата, за бившия си мъж и още за много неща. Владимир седеше до нея и я слушаше. И му стана срамно за своето поведение.​— Нека да ви оправя крана. – Предложи той, а Тамара се съгласи без много да мисли.​

​На следващия ден Владимир, трезвен, избръснат и с чиста риза, държащ кран в ръцете си, застана пред апартамента на Тамара. Тамара, събудена със сутрешно главоболие, си спомни как вчера беше плакала на рамото на онзи досаден клиент и започна да се упреква. Но после си припомни, че той обеща да дойде на обяд, а също така осъзна, че отдавна не се беше гримирала или сменяла прическата си, а е само на петдесет, което я разтревожи и подтикна да започне да се подготвя. Извади рокля, макар постоянно да си повтаряше: „Та той изобщо няма да дойде. На мъжете изобщо не може да се вярва“. Но той дойде.​

​— Да обядваме ли заедно? Има рассолник и кюфтета. – Предложи Тамара, нервно играейки си с колана на роклята, след като с ремонта на крана беше приключено.​

​— Няма да откажа. Отдавна не съм хапвал домашна храна. То аз и без това не обичам да готвя, а и не мога. – Съгласи се Владимир.​

​— Само че за пиене нямам нищо. – Каза Тамара, докато сипваше супата.​

​— Ами аз, в интерес на истината, не пия… не пиех… – Засрами се Владимир. И уловил недоверчивия поглед на Тамара, започна да ѝ разказва историята си. Нехапаната супа изстиваше, а те все си говореха. Владимир разказваше, а Тамара съчувствено клатеше глава. Супата, естествено, по-късно тя стопли отново.​— Много е вкусно. – Похвали Владимир, а Тамара леко се изчерви.​

След това той си тръгна. А когато следващия път дойде в магазина, в неговата кошница нямаше бутилка. Той учтиво каза: „Торба, моля“, а Тамара се усмихна, и то не служебно, а истински.​

След няколко месеца пътят на Тамара до работа стана значително по-кратък, а Владимир имаше домашна храна всеки ден. Освен това си взеха котка.

Дереккөз