Милена сведе поглед.
— Не бях права. През цялото това време си мислех, че защитавам семейството, а всъщност го разрушавах.
— Твърде късно е, — отсече Асен.
Но Теодор се намеси:
— Тате, дай ѝ шанс. Ако аз успях да се променя, може би и тя ще успее.
Ралица дълго се колеба, после плахо излезе в коридора.
— Здравейте, лельо… — прошепна тя.
Милена се разплака.
— Не, мила. Не съм ти леля. Бях глупава. Прости ми.
Момичето я гледа дълго. После тихо попита:
— Вече няма да ме наричате чужда?
Милена поклати глава и за първи път от много години прегърна детето.
След това всичко се промени. Не веднага, но постепенно Милена започна да идва по-често. Първо за няколко минути — да донесе играчка или сладкиши. После остана на вечеря. И макар Асен все още да не ѝ вярваше напълно, виждаше: Милена се беше променила.
След година тя предложи:
— Хайде всички заедно до Варна. Като семейство.
Асен се колебаеше, но прие заради децата. И точно там, на брега на Варна, за първи път от много години усети спокойствие. Милена се смееше, Теодор учеше сестра си да плува, Ралица събираше миди по плажа. Вечерта седяха около огъня, ядяха царевица и Асен си мислеше: може би не всичко е загубено.
Но животът отново поднесе изпитание. Теодор след втори курс получи предложение за стаж в чужбина.
— Тате, искам да замина — каза той една вечер — но ме е страх да ви оставя сами.
Ралица заплака:
— Ще си тръгнеш ли? Завинаги?
— Не, глупачето ми! Само за година. После ще се върна.
Асен се гордееше със сина си, но отвътре всичко го стягаше. Твърде много години бе живял със страха да не изгуби близките си.
— Замини — каза най-накрая той. — Всеки има свой път. Ще се справим.
И когато Теодор отлетя, Асен изведнъж осъзна: вече не е онзи човек, който някога трепереше пред ултиматумите и живееше чужд живот. Сега имаше истинско семейство — неидеално, но свое собствено.
