— Имаш дъщеря. На седем години е.
Асен едва не изпусна телефона. Гласът на Венета — след осем години мълчание.
— Венета?.. Това наистина ли си ти?
— Да. Трябва да се срещнем. Незабавно.
— Но… каква дъщеря? За какво говориш?
— След час ела в кафето на Цветна. Ще ти обясня всичко.
Сигналите прекъснаха разговора. Асен стоеше насред офиса, вцепенен. Дъщеря? От Венета? Но те се разделиха преди почти осем години!
Обади се на жена си — каза, че ще се забави заради съвещание. Милена, както обикновено, недоволно промърмори нещо за вечерята. Синът им Теодор сигурно пак беше залепен за монитора — петнадесетгодишен и го интересуват само онлайн игрите.
В кафето Венета седеше до прозореца. Лицето ѝ беше изпито, с тъмни кръгове под очите, а на главата ѝ — забрадка.
— Здрасти, Асен.
— Боже… какво ти се е случило?
— Рак. Последен стадий. Лекарите ми дават два-три месеца.
Асен седна срещу нея, буца заседна в гърлото му.
— Господи…
— Не ме жали. За друго те повиках. Имам дъщеря. Ралица. Твоя дъщеря.
— Почакай, как моя? Нали…
— Случва се. Разбрах, че съм бременна чак след раздялата ни. А ти се върна при жена си.
— Защо мълча досега?
— Защо ли? Ти избра Милена и сина ви. Не исках да им разбивам живота.
Асен замълча. В ума му изплува онази година: умората от вечните претенции на Милена, изискванията ѝ, караниците им. После срещата с Венета — лека, искрена, без претенции и очаквания от него нищо особено. Три месеца щастие… После ултиматумът на Милена: или се връщаш или повече няма да видиш сина си. Теодор тогава беше на седем и плачеше да върне баща си у дома… Асен се върна при тях, а всичко с Венета приключи по телефона.
— Покажи снимка — каза дрезгаво той.
Венета извади телефона си. На екрана — момиче със светли коси и сиви очи… Неговите очи.
— Мамка му… това съм аз като малък!
— Да… И характерът ѝ е твой — ината е като теб, но добра по душа.
— Къде е тя сега?
— Вкъщи е със съседката ни… Асене, аз умирам… Нямам роднини тук… Ако не признаеш бащинството си, Ралица ще я пратят в дом за деца…
