Телефонът звънна. Болницата.
— Да… Изпратете линейка. Да, знам, че нямате места.
Той затвори.
— Петър е починал. Без болка. В съня си.
През следващия час целият блок се задвижи като екип: някой се обади на погребалната агенция, друг донесе свещи. Съседите дойдоха с цветя.
— Всеки път е така — каза ми Николов. — Когато някой си тръгва от тази стая, сякаш всички губим роднина.
Вечерта, след като тялото беше отнесено, Николов изми и проветри стаята. Сложи чисто бельо.
— За следващата?
— Да. Златка от шести етаж. Бъбречна недостатъчност. Отказа диализа. Има месец, може и по-малко.
— Не ви тежи всичко това?
— Нито малко. Да помогнеш на някого да си отиде достойно… понякога е по-голямо благословение, отколкото да му помогнеш да живее.
На вратата имаше малка табелка: „Преходна стая“.
Но всички знаеха какво е тя всъщност: последна спирка преди заминаване. Място, където краят не е студен и пуст, а пълен със съседи, топла супа и ръце, които държат до последно.
Когато си тръгвах, Николов каза:
— Иронията е, че тези, които умират тук, оставят всичко на блока: пари, мебели, вещи. От това поддържаме стаята. Тези, които си отиват… се грижат за тези, които предстоят.
В един обикновен блок в Пловдив има една стая за хората без път в края на живота.
И, по някакъв странен начин, това е най-човечното място в сградата.
