— Лиляна има последен стадий на панкреасен рак — обясни ми Николов. — Децата ѝ са в чужбина. Болницата я върна “да си изживее края”. Но вкъщи… е студено, тясно и самотно.
— А тук?
— Тук не мръзне. И не е сама. Всички съседи знаят и идват да я видят.
— Защо правите това?
Заведе ме в малкия си офис. На стената — рамкирани снимки.
— Всички, които са живели в стаята. За двайсет години — сто трийсет и девет души. Всички си тръгнаха спокойно.
— Как започна?
— С майка ми. През 2002-а. Същата диагноза. В болницата казаха да я взема вкъщи. Но вкъщи… бяха моите две малки деца. Нямаше място за… края.
Той спря за миг и избърса очите си.
— Така че разчистих стария склад и го превърнах в стая. Легло, печка… толкова имах. Майка ми прекара там три седмици. Съседите идваха с супа, четяха ѝ, държаха я за ръка.
— И после?
— После госпожа Василева попита дали може да доведе болната си сестра. После господин Георгиев доведе брат си. И така нататък. Не можех да спра това, което вече беше станало традиция.
В офиса влезе мъж.
— Господин Николов, мога ли да видя Петър? Той е там, нали?
— Там е. Спи под морфин. Влизайте внимателно.
Когато мъжът излезе, Николов продължи:
— Петър, пенсионер, учител. Сам. Намериха го съседите припаднал. Рак на стомаха. Максимум две седмици. В болницата щеше да лежи с още петнайсет души. Тук… има тишина.
— Това… законно ли е?
— Какво да е незаконно? Да дадеш на един човек топло място да си отиде спокойно? Не взимам пари. Таксата за стаята се поема от блока. Съседите носят храна.
— А асоциацията?
— Целият блок знае. Всяка година гласуваме дали да запазим стаята. Нито веднъж не е имало “не”. Всички разбират, че един ден може да са те.
Показа ми дебел регистър.
— Водим си бележки за тежко болните. Когато времето наближи, говоря с тях. Казвам им, че могат да дойдат тук, ако искат.
— Как разбираш, че времето наближава?
— След толкова години го усещам. Цветът на лицето, походката, погледът… дори мирисът. Смъртта има свой мирис.
