Администраторът на един блок в квартал Тракия в Пловдив винаги държеше заключено едно помещение в мазето. Никой не питаше, никой не даваше обяснения. Днес обаче разбрах истината: там, един след друг, се настаняват хора, които се подготвят да… си тръгнат.
Господин Николов — 63 години, повече от двадесет години управлява същия блок. Същите проблеми, същата рутина, същият тежък ключ, който носи отделно, като реликва.
— Какво криете в долната стая, господин Николов?
— Вид склад. Неща без значение.
Но аз забелязах друго. Различни хора влизаха там. Стояха няколко дни… и после изчезваха. Завинаги.
Днес любопитството ме изяде. Проследих администратора, когато отвори вратата за една възрастна жена с мъничък куфар.
— Лиляно, колко мислиш, че още можеш? — попита той.
— Лекарите казаха две седмици. С късмет — три.
— Чудесно. Стаята е готова. Топло е, чисто е. Имаш телевизор, хладилник. Всичко, което човек може да иска в последните си дни.
Когато жената влезе, го спрях.
— Какво се случва тук?
Той въздъхна и ме погледна внимателно.
— Имаш ли си близък?
— Да.
— И къде би искал да умре той? В пренаселена болнична стая или сам вкъщи?
— В нито едното.
— Точно това е идеята. Това място е за хората, които не искат да си тръгват сами и не искат да умират в мизерията на болниците.
Помаха ми да вляза. Стаята беше неочаквано светла и топла. Медицинско легло, а до него меко кресло. Книги. Малък телевизор. Прозорец към двора.
Лиляна си нареждаше вещите: лекарства, една снимка и една елегантна рокля.
— Роклята, с която искам да ме погребат — каза тя спокойно.
