— Ние оставаме семейство. Аз, Живко, децата. Без твоите пари, без твоите условия.
— Няма да се справиш! — в гласа на Светлана прозвуча отчаяние. — Имате дългове, децата растат, трябват дрехи, училище…
— Ще се справим, — отвърна твърдо Ива. — Вече не съм момичето, което тича при мама за помощ. Но ти явно не можеш да разбереш, че се омъжих по любов, а не по сметка.
— Ох, слушала съм ги тези приказки — изсумтя Светлана. — Любов било… Като остане хладилникът празен, ще видим накъде ще иде тази любов.
— Ще съжаляваш, когато останеш без нищо — повтори майка ѝ вече без предишната настойчивост. — Живейте си както искате.
— Така и ще бъде.
Тя затвори телефона и дълго седя в тъмнината на кухнята. Беше ѝ толкова страхливо, че коленете ѝ трепереха, но решението вече беше взето. На сутринта Ива извади от рафта старата тетрадка на баба си — захабена и с избледнели рецепти.
В самия край имаше запис: „Зелени подправки за ресторанти. Магданоз, копър, босилек – взимат по 3 лева за връзка. Ако има 10 лехи – 100 лева на седмица.“
Сметките на баба от миналия век разбира се бяха остарели. Но идеята… Идеята беше жива като никога.
След седмица дворът им се преобрази. Живко започна да строи рампа по свои чертежи, а Ива разчисти част от двора за оранжерията.
— Намерих информация за микрозелени — каза Живко вечерта и ѝ показа екрана на лаптопа си. — Продават ги в малки тарелки за ресторанти с пресни гарнитури. Знаеш ли каква рентабилност има? Просто невероятно!
Тя го целуна по темето и усети как у него се пробужда старият ентусиазъм.
Първата поръчка дойде чрез бивш колега на Живко, който вече държеше малко кафене в центъра. „Зелена къща“ – така нарекоха малкия си бизнес. Живко направи сайт и изчисли поливната система; Ива отглеждаше първите тарелки със салати, босилек и ядливи цветя.
Първоначално доходите бяха скромни – стигаха едва за най-необходимото. Но бяха честно спечелени с техния труд. Понякога вечер след работа виждайки умората ѝ Живко виновно се намръщваше:
— Всичко е заради мен… Трябва да печеля повече…
— Недей да говориш глупости! — отвръщаше тя и го целуваше по темето му.— Справяме се! Заедно сме!
— Майка ти беше права само в едно – аз трябва да издържам семейството си! – казваше той упорито.— И ще успея! Ще видиш!
След половин година оранжерията вече носеше стабилен доход и рампата почти беше готова; телефонът звънна неочаквано късно вечерта.
— Ива? — гласът на Светлана звучеше несигурно.— Как сте?
— Добре сме мамо… – тя стисна слушалката усещайки как сърцето ѝ препуска.
— Помислих си… може би да дойда при вас? Да видя внучетата… Да видя как живеете…
Ива мълчеше: половин година обида борба умора – всичко това я караше да каже „не“.
— Ела… – все пак отвърна тя.— Само без обвинения става ли?
— Разбира се! – побърза да каже майка ѝ.— Просто… ми липсвахте…
Светлана пристигна пред дома им в неделя с торби лакомства и несигурна усмивка; за първи път в живота на Ива изглеждаше смутена.
Докато децата разопаковаха подаръците баба им оглеждаше къщата – новата оранжерия през прозореца спретнатата рампа със стоманени парапети прясно боядисаното стълбище…
– У вас е… уютно… – най-накрая каза тя; и Ива разбра колко усилия й коства това признание.
На обяд Живко разказа плановете си за разширяване на оранжерията и новата поръчка: проектът за малкото кафене поверен му от бившия му колега.
– Браво сте… – бавно произнесе Светлана.– Не бях права…
Ива едва не изпусна вилицата от изненада: майка й никога през живота си не бе признавала грешките си.
– Живко…– обърна се тя към зет си.– Благодаря ти че държиш това семейство!
Вечерта Полина помоли баба си да й прочете приказка а Горан снизходително разреши тя да остане при тях в стаята; Ива и Живко си размениха погледи изпълнени с учудване и някакво ново надежда.
– Не вярвах че може да се промени…– прошепна той тихо…
– Аз също…– усмихна се Ива като седна до подлакътника му притискайки бузата си към темето му.– Но изглежда че у дома вече има място за всички…
От детската стая долитаха гласове: баба четеше увлечено а децата се смееха; Ива гледаше мъжа си и разбираше че е постъпила правилно: няма значение че той е в инвалидна количка важното е какъв човек е отвътре – умът добротата любовта му към нея и към децата…
– Помниш ли какво обещахме един на друг?– попита тихо тя хванала ръката му.– Да живеем в любов и вярност до края на живота ни… Така ще бъде!
Приятели споделям ви своя Telegram-канал който скоро ще бъде само за присъединилите се! Това е моят нов кът вдъхновение предстои още много интересно полезно съдържание без излишни приказки както обичате! Присъединете се!
