Той се обърна, но тя забеляза как ръцете му леко потрепериха.
Ива усети как в нея се надига вълна от възмущение. Изведнъж я обзе срам за Светлана и болка за Живко.
— Живко, какво говориш? — тя клекна пред инвалидната му количка, заглеждайки се в лицето му. — Какво като майка ми е казала нещо! Аз сама решавам как да живея. Ти не си виновен за това, което се случи. И не си бреме. Имаш мен, имаш децата си, които те обичат.
Живко мълчеше и стискаше подлакътника на количката с пръсти.
— А утре Светлана ни покани на обяд у тях — добави тихо Ива след пауза. — С децата.
Живко бавно вдигна очи.
— И… ще отидеш ли?
Ива се облегна на ръба на масата и го погледна дълго.
— Не. Няма да отидем.
Нещо в тона ѝ накара Живко да я гледа право в очите.
— Не е заради мен — каза тихо той. — Не искам аз да съм причината да се карате с майка ти.
— Не е заради теб. Заради мен е — поклати глава Ива. — Не искам повече тя да ни натиска, да манипулира, да решава вместо нас. Нека Горан и Полина видят какво значи достойнство.
Но сутринта донесе неочаквано обаждане. Светлана сякаш изобщо не помнеше вчерашния конфликт.
— Ива, чакам ви към два часа. Изпекох сладкиш, искам да поглезя дечицата.
Ива мълчеше, държейки телефона до ухото си.
— Още ли ми се сърдиш, мила? Ех, избухнахме… случва се на всекиго. Елате, ще поговорим спокойно.
— Добре, мамо — каза най-накрая Ива. — Но ще дойда само с децата. Живко е на работа.
След като затвори телефона, срещна въпросителния поглед на съпруга си.
— Размислих си. Ще отида и ще говоря открито с нея. Така ще е по-честно. А и за децата ще е добре малко да се разсеят от домашните проблеми.
Светлана ги посрещна тържествено: нова блуза, празничен сервиз, цветя във всекидневната и колосани салфетки навсякъде. Разцелува внуците си веднага щом ги видя, но веднага забеляза отсъствието на зетя си.
— А къде е Живко?
— Казах ти вече — работи — отвърна Ива докато събличаше якетата на децата.— Има спешен проект.
— Ей така трябва! — усмихна се Светлана.— Ще можем спокойно да поговорим!
Тревожната ѝ реплика увисна във въздуха; скоро след това звънът на входната врата прекъсна тишината. Светлана хукна ентусиазирано към коридора:
— Ето я Магдалена! Моята стара приятелка – трябва да я помниш!
В стаята влезе висока жена с елегантен панталонен костюм; след нея вървеше мъж около трийсет и пет години със съсредоточен поглед и спретната брада.
— Това е синът ми Игор — представи го Магдалена.— Запознайте се! Реши да ме докара – краката ми вече изобщо не ме държат…
Игор учтиво кимна и подаде ръка на Горан, който гордо изправи гърба си при поздрава му.
— Нашият Игор е хирург! — уж между другото отбеляза Светлана докато наливаше чай.— Работи в частна клиника; има собствен апартамент и кола… А още неженен – представяш ли си?
Ива едва не се задави с чая си: всичко ѝ стана кристално ясно – това изобщо не беше просто пиене на чай; майка ѝ беше организирала оглед за нов зет!
— Мамо, може ли за минутка? — стана рязко тя.— В кухнята!
Светлана послушно тръгна след нея натам.
— Как можа? — прошепна ядосано Ива щом затвори плътно вратата.— Наистина ли мислиш да ми търсиш нов съпруг?! Когато вече имам такъв?!
— Това ти наричаш съпруг? По-скоро тегло! – прошепнатият отговор беше още по-остър.— Погледни само Игор – успешен човек със светло бъдеще! Може би би намерил добри лекари за Живко… а после кой знае…
— Аз СЪМ омъжена! – гласът ѝ прозвуча остро.— За мен няма никакви „кой знае после”! Обичам своя съпруг!
— Ох стига де… трябва понякога човек да слуша възрастните! – раздразнено отвърна Светлана.— Аз живот съм преживяла; по-добре знам кое как става! Ще съжаляваш един ден като останеш без пукнат лев! Нито помощ с децата ще има тогава… нито пари за лекарства! След като инатстваш повече няма да помагам – оправяй се както знаеш!
Вратата скръцна леко: Горан стоеше насреща им пребледнял:
– Бабо… вярно ли е че искаш мама да остави татко?
В настъпилото мълчание тиктакането на часовника по стената звучеше оглушително ясно; Светлана отвори уста объркана но думите ѝ секнаха още преди да ги каже…
– Хайде вкъщи синко… – промълви тихичко Ива.– Повикай Полина…
Тръгнаха без сбогуване; тя стискаше здраво детските ръчички докато вървяха към автобусната спирка… едва там осъзнала че цялата трепери…
– Мамо защо баба толкова лоша? – попита Полина докато качваше краче върху седалката в автобуса…
– Тя не е лоша слънчице… Просто… вижда света различно…
У дома Живко ги посрещна притеснен но нищо не попита; едва когато децата изчезнаха към стаята той тихичко рече:
– Всичко наред ли е?
– Не… – честно отвърна Ива.– Но ще бъде… Обещавам…
На следващия ден когато децата заминаха за училище а Живко работеше по новия проект Ива решително набра номера на майка си:
– Мамo… взех решение…
– Какво точно? – гласът на Светлана звучеше прегракнало…
