Светлана пребледня, а Ива, без да осъзнава как, се озова до сина си, прегръщайки го през раменете. Пръстите ѝ трепереха, но гласът ѝ звучеше твърдо:
— Горан, моля те, занеси учебника на Живко и Полина. А ние със Светлана ще довършим разговора.
Горан бавно кимна и излезе от кухнята. Ива тежко се отпусна на стола. Вътре в нея кипеше гняв, но тя се насили да говори спокойно:
— Как можа да кажеш такова нещо, Светлана? Разбираш ли, че сега нарани не само мен, а и детето?
Светлана стисна устни.
— Казвам го заради всички вас. Той трябва да го чуе, за да разбере реалността. Живко никога няма да стане от тази количка, лекарите вече казаха. А ти ще бъдеш вечната гледачка и децата ще пораснат в мизерия.
— Живко работи — процеди Ива. — Изкарва пари като фрийлансър, консултира…
— Жалки стотинки! — махна с ръка Светлана. — А колко дългове имате за лекарства? За рехабилитация? Тази къща се разпада пред очите ви, а вие не можете дори нормален пандус да направите, камо ли ремонт. Ако не бях аз…
Ива рязко се изправи и едва не събори стола.
— Хайде да сложим картите на масата. Какво искаш, Светлана?
— Да размислиш — Светлана прибра брошурите обратно в папката си. — Давам ти седмица срок. После спирам всякаква помощ с пари и с децата. Съвсем. Живейте както искате.
— Шантажираш ме ли? — Ива гледаше майка си като непозната.
— Опитвам се да те спася — отвърна Светлана и стана права. — И още нещо: утре ви чакам с децата на обяд у дома ми. Ще имам гостенка, която искам да ти представя.
— Защо трябва да се запознавам с твоята гостенка?
— Просто елате — каза майката делово. — Липсват ми внуците.
Ива усети как земята под краката ѝ се разклаща. Нещо тук не беше наред.
— Какво замисляш пак, Светлана?
— Искам просто да видиш, че има и други възможности в живота. Ти и децата заслужавате повече от това мизерно съществуване в тази дупка с инвалид…
Тя не довърши изречението си; Ива трясна чайника върху масата.
— Махай се! Веднага!
Светлана грабна чантата си и тръгна към изхода без дума повече към внуците си; входната врата хлопна така силно зад нея, че прозорците затрептяха.
Ива бавно седна на стола и скри лицето си в ръце. Недокоснатата торта стоеше на масата като символ на разрушените отношения.
Вечерта премина в някакво тежко мълчание: децата притихнали; Живко затворен в кабинета си; а Ива по навик вършеше домакинската работа механично. Но когато сложи Полина да спи, момиченцето внезапно попита:
— Мамо… баба няма ли повече да идва?
Ива приседна на края на леглото ѝ и оправи завивката.
— Не знам, слънчице… Баба е сърдита сега.
— Заради татковата количка ли?
— Не е само заради това… Просто понякога възрастните се карат помежду си.
Полина въздъхна тихичко и подаде албума си на майка си:
— Виж! Нарисувах нашето семейство!
На рисунката всички държаха ръце: мама; татко в количката; Горан; Полина; даже техният риж котарак Константин беше там – всички усмихнати под огромно жълто слънце над тях.
— Много е хубаво… — прошепна Ива със свито гърло.
— А баба още не успях да нарисувам… може би утре… — промълви сънено момиченцето.
Когато децата заспаха, Ива дълго седя сама в кухнята пред тъмния прозорец – мислите ѝ блуждаеха неспокойно назад във времето: спомни си как срещна Живко на рождения ден на приятелка – тогава той беше старши архитект във водещо бюро – уверен човек със свои планове и мечти… Купиха тази къща година след сватбата – малка къща с двор от шест декара; Живко планираше пристройка и втори етаж… А после катастрофата…
Тя пристъпи до кабинета му и почука тихо по вратата – щом нямаше отговор леко я открехна: Живко седеше обърнат с гръб над някакви листове…
— Може ли?
Той бързо прибра чертежите от бюрото си:
— Разбира се…
Ива пристъпи по-близо: На масата лежаха чертежи – подробни схеми с изчисления… Тя позна плана за тяхното стъпало с пристроения пандус – внимателно проектирана система от парапети…
— Сам ли го проектира това?
— Да… — той избягваше погледа ѝ.— Така или иначе няма какво друго да правя… поне малко полза…
Ива сложи ръката си върху рамото му – усещаше всяка напрегната до болка мускулче под пръстите:
— Много са хубави чертежите ти… Кога мислиш да започнеш строежа?
Живко продължи механично да прибира листовете без да я погледне:
— Какво значение има? Все тая… няма смисъл…
— Какво имаш предвид?
Живковият глас прозвуча приглушено:
– Всичко знам вече… Горан ми разказа разговора ви със Светлана… Знаеш ли… тя е права! Аз съм бреме! Безполезен инвалид!
– Безполезен съм за теб… Светлана е права! Погледни ни само – дългове; рушаща се къща… Какъв архитект съм аз?! Дори собственото ни крыльцо не мога самостоятелно да изкатеря без твоя помощ!
– Затова правиш тези чертежи! – докосна листовете тя.— Мислиш ли че това нищо не значи?
