— Ива, трябва сериозно да поговорим. Вчера бях на лекар.
Ива потрепери и стисна по-силно телефона. Обаждането от Светлана прекъсна сутрешната суматоха — тъкмо обръщаше палачинки в тигана, докато Горан и Полина оживено спореха на масата.
— Какво се е случило, мамо? Нещо сериозно ли е? — намали котлона и се отдръпна към прозореца с изглед към обрасналата градина.
— Не искам да говоря по телефона — гласът на Светлана звучеше сдържано. — Ще мина днес следобед, тогава ще поговорим.
— Добре, мамо, — Ива нервно захапа устна. — Ще те чакаме.
Остави телефона на перваза и за миг затвори очи. Зад гърба ѝ се чу тихото шумолене на колела — Живко беше пристигнал и спря във вратата.
— Нещо станало ли е? — гласът му звучеше привидно спокойно, но Ива виждаше напрежението в очите на съпруга си.
— Мама ще дойде следобед. Каза, че трябва да обсъдим нещо. Била е на лекар.
Живко кимна мълчаливо и завъртя количката към масата.
— Тате, обеща да ми покажеш как се смята периметър! — Полина, русокосото седемгодишно момиченце, вдигна поглед от тетрадката си.
— Веднага след закуска, принцесо — Живко погали дъщеря си по косата и намести очилата си. Две години в инвалидната количка не бяха заличили уверените му движения, но бяха добавили бръчки около очите му.
Ива се върна при котлона и сложи поредната палачинка в чинията. Ръцете ѝ леко трепереха. Откакто Живко претърпя катастрофата, отношенията със Светлана ставаха все по-сложни. Майка ѝ никога не го казваше директно, но във всеки неин поглед и всяка интонация прозираше неодобрение. Все едно Ива бе сгрешила като остана със съпруга си.
До три часа домът блестеше от чистота. Децата, предупредени за идването на баба им, седяха в стаята си с таблета – затишие пред буря, помисли тъжно Ива докато изглаждаше покривката върху кухненската маса.
Светлана пристигна точно в три с прочутия си извараен сладкиш от сладкарницата и голяма папка документи под мишница. Прегърна внучетата си, кимна хладно на Живко и бързо поведе дъщеря си към кухнята.
— Трябва да поговорим насаме.
Ива сложи чайника да заври и извади десертните чинии.
— Какво има мамо? Какви са резултатите?
— Резултатите… — Светлана остави папката на масата без да я отвори. — Резултатите са такива, че повече не мога да гледам как съсипваш живота си.
Ива застина с чашка в ръце.
— За какво говориш?
— За теб самата… за децата… за… — тя кимна към хола където беше останал Живко. — Погледни се само, Ива! Тридесет и три години – две деца – а какво имаш? Мъж-инвалид… разпадаща се къща… двор обрасъл с бурени…
— Мамо… — Ива бавно постави чашката на масата. – Хайде сега да не…
— А кога? Когато окончателно затънеш? Горан и Полина заслужават нормален живот! Нормален баща най-накрая!
— Живко е прекрасен баща! Той…
— Той е инвалид, Ива! – Светлана снижи гласа до шепот – Да звучи жестоко… но това е истината! Никога няма да ти даде това което заслужаваш! Никога няма да осигури децата!
В гърлото на Ива заседна буца; тя сви пръсти до болка в юмрук; ноктите ѝ се впиха болезнено в кожата й.
– Какво предлагаш тогава мамо? – гласът й прозвуча пресипнало.
Светлана отвори папката и изкара лъскави брошури:
– Това е информация за санаториум в Девин – един от най-добрите у нас; моят лекар даде направление. Мога аз да заведа децата там за цялото лято; ще им бъде полезно!
– А аз? – Ива сбърчи чело без да разбира накъде води майка й разговора
– А ти трябва да помислиш за развод – каза просто Светлана – Докато още си млада можеш всичко наново!
В кухнята увисна тежка тишина; само тиктакането на стенния часовник отброяваше секундите пауза между тях.
Ива гледаше майка си без да я познае: студена пресметлива жена която изричаше такива страшни думи…
– Полудяла ли си?! – най-сетне прошепна тя – Живко ми е съпруг; баща е на децата ми! Как можеш…
– Мамче? – във вратичката надникна Горан: десетгодишното момче със сериозен поглед.
– Тате каза че вече трябва да работят с Полина по задачите; учебникът бил у теб…
Ива машинално кимна опитвайки се да събере мислите си:
– Добре слънчице кажи че веднага ще го донеса!
Момчето огледа баба си с папките ѝ; недокоснатия сладкиш върху масата… въздъхна някак съвсем по-възрастному:
– Бабо вярно ли е че мама трябва да се разведе с тате?
Ива застина цялa.
Горан стоеше отпуснал рамене изглеждайки изведнъж малък крехък…
– Скъпи грешно разбра… – Светлана насила се усмихна –
Баба просто много ви мисли!
– Чух те! – поклати глава момчето –
Каза че татко бил инвалид…
А той не е инвалид!
Той е архитект!
Той ни строи рампа за количката
да можем лесно всички вкъщи…
