— Масажист? С шампанско? Ти сам ли вярваш?
Дълго мълча. После тихо попита:
— И сега какво?
— Утре ще отидеш при нея. Ще ѝ кажеш — повече пари няма да има. Нито стотинка. Ако започне да хленчи — ще ѝ покажеш снимката. Ако не отидеш — подавам молба за развод. Честна дума, Славчо. Повече няма да търпя.
— Тя ще ме прокълне…
— Нека! Поне децата ще ти благодарят! Избирай — Надежда или семейството.
Славчо наведе глава. В очите му се смесваха обърканост, обида и яд.
— Ще отида. Утре ще отида.
— Ето така трябва. А сега върви да спиш. На дивана.
— Виолета…
— Не, Славчо. Докато не решиш този въпрос — никакви „Виолета“. Дълго чаках да пораснеш най-после. Стига толкова.
Виолета влезе в спалнята. Зад вратата се чуваше скърцането на дивана, тежките въздишки на мъжа ѝ. Тя гледаше тавана. Утре всичко ще се реши. Или Славчо най-сетне ще стане глава на семейството, или ще трябва да започва наново. Сама. Но честно — за себе си и децата, без паразити.
На сутринта Славчо стана рано. Избръсна се, облече се. Взе ключовете за колата — същата онази, счупената.
— Ще вървя пеша. До Надежда е близо.
— Успех, — Виолета не го изпрати до вратата.
След два часа той се върна — бледен, но решителен.
— Говори ли?
— Да. Казах всичко. И за парите, и за децата, и за ресторанта. Първо заплака, после започна да крещи. Нарече ме неблагодарник и ме изгони.
— Жал ти е?
Славчо седна до нея и хвана ръката на жена си.
— Знаеш ли какво призна? Че нарочно си измисляла болести, само и само да ѝ обръщам внимание… Че ѝ е самотно… А парите… ги харчела по онзи мъж… по масажиста… Той бил по-млад от мен… Купувала му подаръци… Водела го по ресторанти… с нашите пари…
Виолета мълчеше – какво можеше да добави?
— Прости ми… — Славчо стисна пръстите ѝ.— Бях сляп глупак… През цялото време ти беше права…
— Остави го вече… Най-важното е, че най-сетне разбра…
— Виолета, хайде да оправим колата? Ще изтеглим малък кредит – за половин година ще го изплатим… Без апетитите на Надежда вече ще се справим сами…
