Тя направи скрийншот. После още един — там Надежда се прегръщаше с някакъв мъж. Съдейки по часа на публикацията — преди час. Точно тогава, когато Славчо превеждаше пари за „спешния кардиолог“.
Вратата изскърца. Славчо се върна от дежурство. Влезе в кухнята, затропа с чиниите. Виолета го последва, остави телефона със снимката на масата.
— Това какво е? — Славчо се намръщи.
— Твоята майка. Преди час. В ресторант. С приятелки и ухажор. Виждаш ли шампанското? Стридите? Прочети надписа.
— И какво от това? Жената не може ли да си почине?
— Може. Но с нейните пари! А не с тези, които взимаме от децата!
— Не смей така за майка ми!
— А ти не смей да ограбваш собствените си деца! — Виолета се изправи, пръстите ѝ трепереха. — Знаеш ли колко ѝ изпратихме тази година? Сто и осемдесет хиляди! Всичко съм записвала!
— Тя все пак е майка!
— А те твоите деца ли са? Или да проверим?
Славчо пламна, сви юмруци. Виолета не отстъпи.
— Хайде, удари ме! Покажи какъв мъж си! Майка си защитаваш, а семейството си тъпчеш в калта!
— Луда ли си?
— Лудият си ти! Обожаваната ти майчица получава двадесет и пет хиляди пенсия! Плюс петнадесет хиляди допълнително! Апартаментът е неин, комуналните са жълти стотинки! За какво ѝ трябват нашите пари?
— Не е твоя работа!
— Моя е! Това са парите на моите деца! Които се обличат от втора ръка, докато твоята майчица обикаля ресторантите!
Славчо замълча. Челюстта му беше стисната, очите зли.
Виолета извади тетрадка от чекмеджето. Обикновена ученическа тетрадка. Отвори я.
— Виж! Януари — дванадесет хиляди. Февруари — осемнадесет хиляди. Март — петнадесет хиляди. И така всеки месец! А ето разходите за децата: януари — три хиляди, февруари — две и половина хиляди лева. Усещаш ли разликата?
Славчо прелистваше мълчаливо страниците. Лицето му ту почервеняваше, ту пребледняваше.
— Тя нали уверяваше, че е болна…
— Болнa? По ресторанти с мъже?
— Това не е мъжът ѝ, а нейният масажист… — промърмори Славчо.
