Виолета преброяваше банкнотите вече за трети път. Петдесет хиляди. От двеста тридесет и четири, които са нужни за ремонта на колата. Пръстите ѝ трепереха от яд. За цяла година — само петдесет хиляди! А уж спестяваха от всяка заплата, лишаваха се от всичко.
— Надежда, може ли да поискам нови маратонки? — Никола се появи на вратата, мачкаше края на тениската си. — Тези съвсем се разпаднаха.
— Следващия месец, мило дете, — Виолета погали сина си по главата, опитвайки се да се усмихне. — Потърпи още малко.
Телефонът затрепери на масата. Славчо. Гласът на съпруга ѝ звучеше виновно, но твърдо:
— Виолета, Надежда звъня. Пак има високо кръвно, трябва спешно на лекар. Изпратих хиляда и петстотин лева за такси. В метрото ѝ е тежко, в автобуса ще настине.
Виолета затвори очи и преброи до десет. Никакъв ефект.
— Славчо, ние с децата всеки ден се бутаме във влака! Час натам, час обратно! А твоята майка не може да издържи три спирки с автобуса?
— Недей да започваш! — рязко отсече съпругът ѝ. — Тя е на петдесет и осем години, болна е!
— А аз какво? А децата? Никола тича с продънени маратонки!
— Тя цял живот е работила! Заслужила е спокойствие!
Връзката прекъсна със сухи сигнали. Хиляда и петстотин лева натам, хиляда и петстотин насам. Всяка седмица — ту за лекарства, ту за такси, ту за масаж. А колата стои вече трети месец неизправна. До училище пеша четиридесет минути. До детската градина — половин час в другата посока. После тичане към влака.
Вечерта децата заспаха веднага — бяха изморени от пътя. Виолета превърташе лентата в телефона си, опитвайки се да се разсее. И изведнъж — снимка. Надежда в ресторант „Елдорадо“. Шампанско, стриди, приятелки в кожи. Подпис: „Животът ми потръгна!“
На снимката — доволната физиономия на мащехата с норкова шуба. Същата онази шуба, която Славчо купи миналата зима: „На мама ѝ е студено, болят я ставите.“ Тридесет хиляди струваше шубата тогава; Виолета замълча тогава. На децата подаръците ги взимаха от „Фикс прайс“.
