В Стара Загора тези помощи и надбавки са повече, отколкото в провинцията. И какво ще стане при нас – като в онази приказка? Имаше си зайчето къщичка от кори, а лисицата – ледена.
– В коя приказка? На какво намекваш?
– Намеквам, че няма да живеем сами, а с твоята сестра и племенника ти. И после няма да можем да ги изгоним оттук, просто няма да имаме право, а и ти не искаш да разваляш отношенията си с роднините.
– И какво предлагаш? Какво трябва да кажа на майка си?
– Да откажеш!
– Но не мога. Това няма да е човешко.
– А човешко ли е нас да ни лишават от спокойствието и апартамента, който сме купили с честно изработени с много труд пари? Никой от твоите роднини не ни е помагал. За тази ипотека събирахме пет години, не смеехме дори деца да имаме. Сега още изплащаме и се стараем възможно най-бързо всичко да погасим. И когато остава съвсем малко, изведнъж се появяват роднини, които искат наготово достъп до старозагорските облекчения. А знаеш ли, че това се нарича измама?
– Какви глупости говориш?
– Всичко това ми го обясни юрист. Ако разберат, че сме го направили заради облекченията, ще ни накажат.
Александър цяла вечер седя замислен, а Нели не го безпокоеше – тя знаеше, че преди да вземе решение му трябва време. После той отиде в спалнята и дълго говори по телефона за нещо.
Когато излезе в кухнята, Нели разбра по лицето му, че разговорът е бил неприятен. Отново нищо не попита – само го погледна въпросително.
– Обадих се на Мария – обясни мрачно съпругът ѝ – казах ѝ, че може сериозно да пострадаме заради това. Дълго ѝ обяснявах защо не можем да регистрираме Невена тук. Тя много се разстрои и ядоса. Даже плака. Много сухо се сбогува накрая… Не знам какво да правя сега.
– Не се тревожи – нежно прегърна мъжа си Нели – направи всичко както трябваше. Можехме само проблеми да си навлечем така. А Мария ще се поразсърди малко и ще й мине; все пак пак ще потърсят помощ от нас за нещо друго някой ден. Така че едва ли ще са сърдити дълго.
– Да… сигурно си права – призна нехотеливо мъжът ѝ – но сега ми е неудобно…
– Просто имаш силно чувство за справедливост. Жал ти е за всички и винаги гледаш да помогнеш на всекиго… А всички без свян използват това! Представяш ли си в какъв кошмар щеше да се превърне животът ни тук: първо сестра ти щеше да живее при нас със сина си бебе; после Мария често щеше идва уж „да помага“ и дълго щеше остава… А ние двамата така хубаво уредихме всичко тук само за нашето щастие…
Александър целуна жена си по бузата и с неловка усмивка каза:
– Ти както винаги имаш право, скъпа!
