Така че нека тази твоя нова да ми приготви стая, и то най-хубавата. Стопанката се върна. – заяви гордо Надежда.
– Мамо, тук не си стопанка! – Тодор изкрещя на майка си. – Това е моят дом! Аз го купих! А утре ще отидеш с мен при нотариуса и ще го прехвърлиш на мое име! – Тодор беше бесен.
– Няма да дочакаш! – Надежда сложи ръце на кръста си. – Това вече е моят апартамент! Разбра ли?
– Значи тръгваме веднага! – Тодор хвана майка си за лакътя и я поведе към изхода.
Вече беше извлякъл съпротивляващата се майка от апартамента, когато тя изохка и омекна в ръцете му.
– Мамо, не се преструвай. – Тодор я дръпна, но разбра, че е в безсъзнание.
Бърза помощ. Полиция. Погребение. И най-големият удар за Тодор — завещанието на майката му. В него тя оставяше всичко на дъщеря си. Но това не беше онова завещание, което му бе показала след като той прехвърли апартамента на нейно име. Завещанието, което видя при нотариуса, беше съставено две години след „правилното“. По онова време половината от стойността на апартамента вече беше изплатена.
Разбрал за завещанието, Тодор отиде при сестра си да разбере какво става, но се оказа, че тя знае всичко.
– Да, мама каза, че всичко ще остави на мен. Аз сама гледам дете. – Виолета скръсти ръце пред гърдите си. – А ти си мъж — ще изкараш още пари.
– Но това е моят апартамент! Аз го купих! Ще вися съд!
– Давай де! – усмихна се ехидно Виолета. – А аз ще кажа в полицията, че ти си виновен за смъртта на мама. – Сестра му изобщо не скърбеше; напротив — радваше се, че й се падат наведнъж два тристайни апартамента. – Освен това могат да те обвинят в измама — нали купи апартамента зад гърба на жена ти? Така че събирай багажа и изчезвай от моя апартамент! – продължи ехидно сестра му. – Скоро ще се нанеса тук с моето семейство — по-хубав е от тази дупка тук… И да — ключовете от колата оставяш тук! – каза тя със злобен блясък в очите и потупа с пръст по шкафчето.
– Няма да го оставя така… – Тодор стисна юмруци, но усещаше безсилие в този момент.
Посети адвокат да провери шансовете си. По същество сестра му беше права: ако делото стигне до съд може да лъсне измамата с покупката на жилището и колата; фактът че бившата му жена спокойно е напуснала нищо не значеше — просто може би не познава закона добре; но ако разрови осарника кой знае какво ще стане…
Цялата тази ситуация естествено развали отношенията между Тодор и Милена — коя жена би искала връзка с бездомен мъж над 40?
За всичко това Анна нищо не знаеше — имаше достатъчно свои грижи: деца, работа и ипотека; добре поне Пенка помагаше с момичетата; именно затова новият им апартамент бе взет близо до родителите й.
Късен звън на вратата една вечер изненада Анна; момичетата вече спяха а тя проверяваше презентацията за важното утрешно съвещание — много важно за бъдещата й кариера; опитваше се да се съсредоточи когато чу звънеца…
На прага стоеше Тодор с голям куфар.
– Анна… осъзнах каква огромна глупост направих… Липсват ми децата и ти… Човек трябва да загуби всичко за да разбере какво има… Знам че сгреших много но без вас ми е ужасно зле… Ще ме пуснеш ли вътре? Няма смисъл тук пред входа…
Тя поклати отрицателно глава и препречи пътя с ръка:
– И пристигаш направо с куфара? — Анна погледна към него изпитателно.
– Да… Просто… Исках да покажа сериозността си…
– Не мислиш ли че трябваше да дойдеш през деня? Да ни поканиш обратно у дома… а не късно вечерта така… Защо идваш точно по това време?
– Еми нали вече живеете тук… Момичетата са записани в училище наблизо… — промълви несигурно Тодор макар явно подготвен…
– Такъв разговор трябва другаде… Дай ми време да помисля и поговоря с момичетата… Разбираш ли? Късно е вече… Имам нужда от сън… Хайде друг ден ще обсъдим…
– Но аз дойдох завинаги… — Тодор явно не очакваше такъв отпор…
— А аз не съм те канила обратно… Мислиш ли че просто така ще забравя всичко което причини? Не общуваше с момичетата още откакто ни изгони… Те вече даже не питат за теб… Така че хайде друг ден този разговор.— И просто затвори вратата пред него…
Той постоя известно време пред затворената врата; чудеше се дали пак да позвъни или все пак някакси да я убеди; само дето нямаше къде другаде да иде…
Анна седна пак пред лаптопа със смесени чувства; неспокойствието й растеше: защо точно по това време той стоеше пред прага й? Отвори социалните мрежи: бившият ѝ мъж нямаше профил там но сестра му можеше лесно „да хвърли светлина“ върху поведението му; само няколко публикации бяха нужни за потвърждение: познатият изглед през прозореца (макар интериора различен) бе лесен за разпознаване плюс многозначителната фраза „Последният подарък от любимата мама“. На снимката Виолета…
Останал без дом бившият решаваше просто „да се върне“ при семейството; само дето Анна нямаше никакво намерение пак да го приема обратно; затова просто препрати снимката на сестра му във „Вайбър“ (от техния апартамент) после блокира номера му: чуждите проблеми хич не ѝ трябват…
А що се отнася до Тодор – трудно е човек над средната възраст без собствен дом тепърва „да почне начисто“: няма спестявания – квартира под наем – издръжки – навикът парите все някакси „да ги няма“… Повярвал бе повече на майка си страхувайки се жена му „да не го преметне“, а преметнати останаха всички – най-вече той самия…
