– Ти сериозно ли говориш? – Анна най-накрая го погледна. – Момичетата ходят на училище и детска градина. Искаш ли месец преди края на учебната година да извадя детето от училище, когато ѝ предстоят изпити? В ума ли си? Или мислиш, че е много удобно да я карам от другия край на града? – Анна изобщо не искаше да изяснява отношенията си със съпруга си по начина, по който той очакваше. – Добре, омръзнала съм ти. Но помисли ли за децата? – Анна рязко стана и грабна почти празната чиния. Отиде до мивката и я хвърли вътре. – Какви мъже сте вие всъщност! Уж обичате децата си, а после сами им разваляте живота, щом ви хрумне нещо глупаво. – Тя се обърна рязко към смаяния си съпруг. – Ами дъщерите ти какво са виновни? Колко сте непоносими! – Тя се подпря с ръце на мивката. – Защо на мен и моите момичета ни се пада такова нещо?
– Дъщерите могат да останат при мен. Аз съм им баща. – Неочаквано за себе си заяви Тодор.
– Какво?! – Анна го погледна в очите и се разсмя. – Кой ще ти ги остави? Ти си беден! Нямаш нищо! Всичко даде на майка си! Няма начин! Момичетата ще останат при мен! Макар и едностаен, но поне е мой апартаментът ми! Ще се обадя на Васил и ще вземем нашите вещи! – Гледаше го право в очите. – Колко много си се променил… Жал ми е за теб… Не претендирам за нищо твое, просто искам всичко това да свърши вече… Толкова съм уморена… – Погледът ѝ отново падна върху чашата в мивката. – Излез навън, разходи се малко, дай ми спокойно да събера нещата ни… Иначе ще стане някой грозен скандал… Защо трябва да унижаваме себе си така?
– Мама е права! Никога не си ме обичала! – изплю го Тодор, макар че никога досега не бе споменавал майка си в техните отношения. Свекървата изобщо не присъстваше в живота им или поне така смяташе Анна. – Искаше само парите ми и апартамента.
– Нищо твое не ми трябва! Просто искам спокойствие! Бъди добър, тръгни си… Няма да взема нищо твое…
– Луда работа… – Тодор се обърна рязко и излетя от кухнята. Вратата хлопна толкова силно зад него, че Анна подскочи.
Анна внезапно заплака. Сълзите ѝ се стичаха по бузите и капеха върху чинията. Дълго стоеше така и плачеше, изпускайки цялата болка натрупана през годините със сълзите си… Когато най-сетне спря да плаче, стегна се и започна да събира багажа.
Май беше много труден месец… Да кара сутрин момичетата до детската градина и училище; през деня баба им помагаше с прибирането; вечер малката взимаше тя самата… На работа проявиха разбиране към ситуацията ѝ… Дори самият развод премина доста бързо: нямаше имуществен спор или смисъл децата да бъдат „делени“. Те страдаха най-много: не разбираха какво точно става между родителите им; макар че по-голямата вече усещаше защо мама с татко все по-често се карат…
За лятото Анна нае къща извън града за майка си Пенка и децата… Самата тя трябваше да решава куп други проблеми… Най-важният беше апартаментът: хубаво е при родителите й Васил и Пенка, но всички имаха нужда от свое пространство… Да изплати ипотеката; да продаде два апартамента (своя стария плюс този след развода) и купи един нов… Не беше лесно — но до август успя: момичетата след ваканцията вече живееха в новия дом.
Издръжката за момичетата идваше редовно — превеждаше я фирмата където работеше баща им; самият той никакъв го нямаше… Една позната майка от училището писа на Анна — в техния стар апартамент вече живее нова жена: „от категорията млади ярки жени“… Боля я — но го беше очаквала…
Времето минаваше; животът постепенно потръгваше напред: Анна гледаше децата si i работеше усърдно; никак не я интересуваше как живее бившият й със семейството му — затова научи какво става чак когато настъпиха резките промени започнали още с покупката на онзи злополучен апартамент…
Щом получиха документите за развода — Тодор доведе любовницата Милена у дома; тя веднага реши напълно да заличи всичко направено там от Анна — започвайки грандиозен ремонт без особено броене на левовете (като така опразни всички тайни сметки на мъжа)… Но най-интересното стана след края на ремонта…
На прага на ремонтирания апартамент пристигна скъпата Надежда — майката на Тодор: жената която през целия брак между него и Анна беше идвала максимум два пъти годишно (по празници)… Внучките ѝ от синa никога особено не са я интересували; тя живее единствено за внучката от любимото й момичe Виолета… А този път пристигнала лично — с голям куфар плюс добре познатия „баул“…
– Мамо?! Какво правиш тук? Това какво е?! – гледаше я шокиран Тодор.
– Моите вещи са това! Пристигнах тук — ще живея в собствения си апартамент!
– Това е моят апартамент! Аз го купих!! — възмути се той.— Та нали имахме уговорка?! Обеща ми!
– Обещах само едно: тази квартира никога няма да попадне у хитрата ти жена!… Не успяла още с теб официално да се разведе — вече купила жилище!… А сега ти решаваш пак женитба с още по-голяма хитруша?… Е няма такова!… Аз ще живея тук лично — ще следя тая нова хубавица Милена нищо мое или твое да не прибере!… И ще я науча що е ред вкъщи!… Ако онази предишната понe можеше някакви работи вкъщи — сегашните девойки даже тиган нe знаят какво е!
— Мамо!… Милена прекрасно готви!
— Я недей!… Аз оставам тук!
— Имаш собствен апартамент!
— Там Виолета вечe живее с годеника!… Радвай се че са там а не тук!… Макар че Виолета със семейството би било далеч по-комфортно тук!… Затова аз оставам!
— Не!!! Това е моят дом!!! Аз платих всичко!!! Ще те дам под съд!!!
— Давай! — злобно отвърнала Надежда.— И тогава бившaтa ти ще измъкне половината жилище!… А аз една стая само търся!..
