— Как можеш да говориш така с мъжа си?! — скочи Тамара, сякаш някой ѝ беше ударил шамар.
— А вие как разговаряте с мен? — Елена стоеше със свити юмруци. — Може би напразно се върнах днес. Всичко е едно и също! — Тя грабна чантата си от закачалката и бързо закопча якето си. — Ако чакате вечеря, пригответе си я сами. Аз излизам.
— Къде? — Любомир, както винаги, препречи пътя ѝ. Не искаше да я пусне. Но на Елена вече не ѝ бяха останали сили за компромиси.
— Там, където ме уважават — отвърна спокойно тя и без да чака отговор, излезе.
Тамара застина с отворена уста, сякаш не можеше да повярва на случващото се. Вероятно очакваше Елена да започне да се оправдава или извинява. Но Елена не каза нищо повече. Просто излезе и толкова. А зад гърба ѝ прозвуча последният акорд.
Една седмица Елена живя в хотел близо до офиса. Работата по проекта изискваше концентрация и тя не можеше да си позволи разсейване. Телефонът ѝ прегряваше от обажданията на Любомир, но тя не вдигаше. От колко време не се беше чувствала толкова спокойна!
В петък вечерта някой почука на вратата на хотелската стая. Елена стана и погледна през шпионката. Любомир. Изглеждаше измъчен, необръснат; носеше мирис на дъжд и някаква странна тежест около себе си. Явно нищо не беше ял.
— Мама замина — каза той без поздрав, сякаш това бе всичко, което трябваше да чуе тя. — Ще се върнеш ли?
— За какво? — попита уморено Елена. — За твоите търсения на себе си? За майчините ти поучения? Или искаш просто да се върна и пак аз да плащам всичко?
— Започнах работа — каза Любомир със сведени очи. — В книжарница съм вече… Ще пиша вечерите.
— Прекрасно — кимна Елена сухо. — Радвам се за теб.
— Дори няма да попиташ защо?
— Защото ти припари? Няма кой да готви, пере или плаща сметките? — отвърна тя без капка скрит сарказъм.
Любомир замълча както винаги; опита се нещо да каже, но думите така и не излязоха от устата му. Зад гърба му проблесна позната фигура – Александър минаваше по коридора с папки в ръце; видя Елена, кимна ѝ и продължи напред все едно нищо не е станало.
— Значи вярно е това, което каза мама… — промълви тихо Любомир без да вдига очи към нея.— Имаш връзка с шефа?
Елена го погледна сериозно и само кимна – без думи; единственото ѝ желание бе просто да си тръгне бързо и без оглед назад.
— Не – каза най-накрая тя тихо.– Имам връзка с работата си.Там ме ценят, уважават ме… И никой не ми натяква за всяка хапка хляб.
Любомир въздъхна тежко – сякаш решен поне веднъж самият той да каже нещо важно:
— Прости ми… – изпусна той внезапно.– Бях слабак.Бях скрит зад твоя гръб… зад защитата на мама.Дай ни още един шанс?
Елена го гледаше със спокойствие; усещаше само умора.Нямаше трагедия.Това бе ежедневие – реалността пред която бе изправена.С любовта бе свършено нито днес,nито вчера.Тя угасваше малко по малко във всеки негов поглед; във всяка негова тишина когато така й не можа истински да я подкрепи…
— Не, Любомир – отвърна спокойно тя.– Късно е.Вече подадох молба за развод.
— Какво?! Кога?! – гласът му потрепери от изненада.
— Тази сутрин – очите на Елена останаха твърди.– И още нещо: приех повишението.Сега съм ръководител отдел.А апартаментът е мой – така че събирай багажа възможно най-скоро!
Любомир пребледня като че ли земята под краката му пропадна…
— Значи все пак шефът…– прошепна той замислено…
— Значи все пак работата!– прекъсна го остро Елена.– Ако един мъж не може дори жена си пред собствената майка да защити – той просто НЕ е мъж!
Месец по-късно Елена седеше в новия си кабинет.Документите бяха подредени върху бюрото; чашата кафе до тях; а леко избелялата снимка върху рафта показваше целия отдел усмихнати заедно с нея самата.В първия път от много време насам…
Звънна телефонът.Тамара.Нито миг колебание: Елена натисна „откажи“. Усмихна се.Някои истории трябва просто да бъдат приключени… за да започне нова глава.
Край.
