— Елена, какво ти стана, разяри се така? — Тамара се опита да я хване за ръката, както обикновено, с желание да я утеши.
— Не ме наричайте Елена! — Елена дръпна ръката си с такова отчаяние, че самата тя се изненада. — Аз не съм ви дъщеря. Аз съм банкоматът, който трябва да храни всички и да мълчи.
Любомир скочи от стола като опарен:
— Елена, престани с истерията! Мама иска най-доброто…
— Най-доброто ли? — Елена се засмя горчиво, почти през сълзи. — Знаеш ли кое е „най-доброто“ за мен? Да си намериш работа! Да станеш мъж, а не да се криеш зад полата на мама!
— Ти напълно полудя ли?! — Любомир възкликна така, сякаш току-що беше чул смъртно обвинение.
— Да, осмелявам се! — Елена грабна чантата си така рязко, че тя се смъкна от рамото ѝ и тръгна към вратата. — Защото ми писна! Писна ми да съм лошата съпруга, която не готви. Писна ми да съм лошата снаха, която работи. Омръзнаха ми твоите оплаквания за творчество и майчините поучения!
Тя изхвърча в коридора без да дочака отговор. Облече якето си набързо, а зад нея прозвучаха възмутени викове на свекървата и стъпките на мъжа ѝ.
— Къде тръгваш? — Любомир я хвана за лакътя в опит да я спре.
— Там, където ме ценят — отвори вратата Елена. — В офиса. Там поне ми плащат за труда ми и не ме упрекват за всяка хапка.
— Елена! А вечерята? — извика от кухнята свекървата.
— Поръчайте доставка! — без да се обръща назад отвърна Елена по стълбите. — За моя сметка – както винаги!
Студеният вечерен въздух малко охлади страстта ѝ. Елена извади телефона си – петнадесет пропуснати повиквания от Любомир. Изключи го – както винаги правеше, когато не искаше да слуша повече.
В офиса още светеше; екипът също беше останал до късно. Елена се качи на етажа си – зад стъклената врата личеше познат силует.
— Кафе? — Александър ѝ подаде чаша с гореща напитка. — Видях те как се върна.
Елена кимна благодарно. Александър винаги знаеше от какво има нужда – било помощ с отчета или просто чаша кафе след тежък ден.
— Проблеми у дома? — попита той внимателно и я погледна изпитателно.
— Вече не… — направи глътка Елена. — Май току-що съсипах брака си.
Александър седна на ръба на бюрото; погледът му беше внимателен, но без осъждане.
— Знаеш ли… понякога трябва нещо да разрушиш напълно, за да построиш ново.
— Например кариера? — усмихна се тъжно Елена – но радост нямаше в този смях.
— Например живот… — Александър ѝ подаде папка. — Между другото помниш ли разговора ни за повишението? Освободи се мястото ръководител отдел…
Елена разтвори папката и ръката ѝ потрепери: повишение… Точно тази цел преследваше последните години… И точно сега всичко вкъщи рухва…
Телефонът пак завибрира: Любомир… Натисна „откажи“ и погледна към Александър:
— Дай ми време до утре… Имам нужда малко да помисля…
В апартамента Елена се прибра чак след полунощ. В кухнята пак светеше лампа; Тамара седеше на масата; Любомир нервно крачеше из коридора напред-назад.
— Най-сетне дойде! – плесна с ръце свекървата.— Тук полудяваме от притеснение…
— Вечеряли ли сте вече? – студено попита Елена докато сваляше якето си.
– Каква вечеря?! – възмути се Тамара.— У нас истерия е тук…
– Магазинът има доставка – каза им спокойно Елена.— И двамата имате пари; можехте сами да поръчате!
Тамара едва не припадна от възмущение: такова дързост явно не очакваше от снаха си!
– Елено, защо говориш толкова остро? – промълви Любомир като че самият той вече нищо не разбира.— Мама беше много притеснена…
– А някой въобще притеснявал ли се е за мен?! – обърната към мъжа си избухна тя; очите ѝ святкаха ядосано.— Четири месеца тегля този хомот: работя, плащам квартирата ни сама и търпя вашите упреци! А ти какво направи?! Моят „творец“… През цялото време само криеш главата!
– Аз търся себе си…
– Не скъпи мой… Ти бягаш! Криеш се зад гърба ми или под полата на мама… Отговорността те плаши повече от всичко истинско в живота ти! Все търсиш себе си… а животът минава покрай теб… нали така?
