Към края на втората седмица Елена започна да усеща как въздухът в апартамента ставаше тежък. Изглежда, вече нямаше и едно кътче, където да се скрие – навсякъде цареше Тамара. Всичко се размествеше, всичко сменяше мястото си. На пръв поглед безобидно, но от това натрапчиво се усещаше чуждо присъствие във въздуха.
– Аз за вас се старая! – често повтаряше Тамара. – Ето, супа сготвих. Истинска, богата, не като твоите пакетчета.
Любомир, както винаги, беше в своя си свят. Майка му го хранеше с любимите му ястия, гладеше му ризите, измисляше нещо като „творческа атмосфера“ за сина си. Вечерите прекарваха на кухненската маса, обсъждайки детството му, сякаш времето спираше. В тези моменти Елена мълчаливо се оттегляше в спалнята с лаптопа си. Работата – там я ценяха. Там беше нужна и важна. Тук у дома все повече ставаше невидима.
Но един ден всичко се промени. Елена се прибра по-късно от обикновено – проектът изискваше доработки. Когато влезе в кухнята, светлината вече гореше и Тамара приготвяше нещо.
– А, появи се! – каза свекървата и остави черпака настрана. – Тук с Любомир си говорихме…
Елена усети как челюстите ѝ се стегнаха. Тези разговори със свекървата винаги завършваха с нещо подкопаващо силите ѝ.
– Любомир каза, че получаваш нелоши пари. А аз си помислих… може ли да ми наемете апартаментче наблизо? Да мога да ви наглеждам…
Елена застина на място. В слепоочията ѝ заби пулсът; раздразнението ѝ бавно прерастваше в ярост.
– Извинете ме? – гласът ѝ потрепери и тя сви ръцете си в юмруци. – Искате аз да ви плащам квартира?
– И какво толкова? – спокойно изпъчи рамене Тамара без да обръща внимание на възмущението ѝ. – Нали ти печелиш! А аз ще ви наглеждам, ще готвя…
– Мамa, може би не сега? – опита се да се намеси Любомир; гласът му бе мек и почти молещ.– Елена е уморена.
– Разбира се че е уморена! – подхвана Тамара веднага.– Затова казвам: трябва нещо да променим! И още… – тя отвори хладилника широко.– Тук е съвсем празно! Ходила ли си до магазина?
– Не успях… – Елена седна на стола напълно изтощена.– Важен проект имах и трябваше да остана по-дълго.
– Ще държиш родителите гладни ли? – прониза я с поглед Тамара.
– Имаме доставка… – обърна се Елена към Любомир.– Поръчай нещо моля те.
– Доставка?! – възмути се свекървата и посочи Елена.– Пак тази вредна храна? Не! Жената трябва сама да готви!
Елена погледна към Любомир с надежда поне за малко подкрепа; но той само неспокойно размърда стола си сякаш избягвайки излишни думи.
– Еленa, може би наистина ще приготвиш нещо? Мамa виждаш я работи…
– Не се меси! – рязко отсече Тамара.– Жената трябва да се грижи за семейството! А тя мисли само за работа!
Елена разбра: така повече няма да бъде. Но тази нощ реши да не спори повече.
Тя бавно издиша — сякаш всичко вътре най-сетне намери мястото си; гърдите ѝ болезнено се свиха и точно тогава прозвуча остро — като скъсана нишка търпение.
– Знаете ли какво? — Елена стана от мястото си като че ли тежък товар падна от раменете ѝ.— Наистина работя много! Защото някой трябва да плаща сметките докато вашият син „се търси“ в това творчество!
— Как говориш ти с майка?! — възмути се Тамара; очите ѝ станаха кръгли от изненада.
— А как говорите вие с мен?! — повиши глас Елена без вече да крие емоциите.— Без покана дойдохте тук; командвате всичко; всяка моя крачка под лупа… а сега искате още и квартира от мен?
— Еленa, защо така… — както винаги промълви невнятно Любомир.
— Млъкни ти! — обърна му се рязко тя със студен поглед така че той почти сведе глава.— Четири месеца търпях твоите колебания; плащах капризите ти; издържах семейството ни! А ти дори веднъж не можа поне мен да защитиш?
