— Значи така — каза тя, поставяйки чашата на масата и гледайки и двете. — Можете да останете.
Надежда отвори уста, за да възрази, но Лора вдигна ръка.
— Има само едно условие. Всичко правим открито. Ако нещо не е наред, обсъждаме го заедно. И… помагате в домакинството. Не мога сама да се справям с всичко.
— Разбира се! Разбира се, скъпа! — Надежда закима толкова ентусиазирано, че кокът ѝ едва не се разпадна. — И без това се стараехме!
— Добре — Лора се усмихна за първи път през целия ден. — Значи сме се разбрали.
По-късно вечерта, когато Елица беше в стаята си да се подготвя за интервюто, а Надежда миеше чиниите в кухнята, Лора изпрати съобщение на съпруга си: „Остават при нас. Ще ми обясниш всичко подробно, щом се прибереш.“
Той отговори веднага: „Радвам се, че им даде шанс. Ти си добра жена, макар понякога да се ядосваш. Благодаря ти.“
Лора се усмихна леко и остави телефона. Погледът ѝ падна върху одеялото, което лежеше уютно на дивана. В мислите си тя си представяше как някога ще се връща от работа и ще сяда с това одеяло и книга в ръка — но сега то беше символ на нещо по-голямо. На топлина. На човечност.
Мислите ѝ бяха прекъснати от гласа на Надежда:
— Знаеш ли, Лора, ако не беше твоят Боян, изобщо нямаше да знаем накъде да тръгнем. Ужасно е човек да остане без дом… Аз все плачех в началото, а Елица казваше: „Бабо, стига вече! Ще успеем!“ А аз знам колко ѝ е трудно… Но вече не сме сами.
Лора се обърна към жената и кимна.
— Не сме сами — повтори тя тихо. — И мисля, че така е правилно.
След седмица Елица се върна от интервюто сияеща.
— Взеха ме! — извика тя още от прага.
Надежда изскочи от кухнята с кърпа в ръка, а Лора – изненадана посред чистене – едва не изпусна мопа си.
— Наистина ли? — попита Лора учудено.
— Наистина! Вече съм студентка!
Елица прегърна баба си силно; Надежда веднага започна да шепне колко е щастлива и горда с внучката си. Лора невольно се усмихна – радостта ѝ беше нова и ярка; домът ѝ и светът ѝ сякаш станаха малко по-широки.
А вечерта седнала на дивана под своето одеяло с книга в ръка, Лора осъзна: за първи път от много време насам усеща истински уют у дома си – не само заради тишината около себе си, а най-вече заради гласовете от другата стая.
