Домът ни изгоря, внучката ми ще кандидатства в колеж… Затова дойдохме — жената се изправи от дивана, размахвайки ръце, сякаш това можеше да успокои Лора.
— Боян каза ли?! — повтори Лора, усещайки как гневът ѝ нараства с всяка секунда.
В този момент от кухнята надникна момиче на около осемнадесет години. Погледът ѝ беше уплашен, сякаш я бяха хванали в нещо забранено. В ръцете си държеше чаша чай.
— Това е внучката ми, Елица — продължи Надежда. — Тя дойде тук да кандидатства, а аз съм с нея да я подкрепя. Боян каза, че няма да имаш нищо против.
Лора искаше да отговори, но вместо това грабна телефона си и на висок ток се завъртя към коридора. Набра номера на съпруга си и той вдигна още на второто позвъняване.
— Здрасти, Лора. Вече ли си у дома? — гласът на Боян звучеше спокойно, сякаш нищо не се беше случило.
— У дома?! Знаеш ли кого намерих тук? — Лора едва сдържаше гнева си. — Твоята леля с внучката! Боян, какво става?!
— Лора, почакай… — започна той, но тя го прекъсна:
— Защо нищо не ми каза? Не съм искала апартаментът ми да стане приют!
— Исках да ти кажа, но беше в командировка — въздъхна той. — Домът им изгоря преди три седмици. Просто исках да помогна.
Лора замълча, усещайки как гневът ѝ се смесва с растящо чувство за вина.
— Това не е оправдание — каза тя най-накрая. — Нямаше право да решаваш сам за нас двамата.
— Лора, разбери ги! Нямат друго място къде да отидат — настоя Боян. — Мислех си, че ще заминат преди ти да се върнеш.
Лора затвори разговора без дори да се сбогува. Върна се във всекидневната, където Надежда и Елица стояха застинали по местата си.
— Трябва да си тръгнете — каза тя твърдо, макар че гласът ѝ предателски потрепери.
— Лора, моля те! — разпери ръце Надежда. — Нищо не ни остана вече… След седмица Елица трябва да кандидатства! Мислехме си, че Боян е уредил всичко…
— Трябва да си тръгнете — повтори Лора и избягваше погледите им.
Цяла нощ Лора не можа да заспи. В главата ѝ кънтяха думите на Боян и изплашените лица на Надежда и Елица изплуваха отново и отново пред очите ѝ. Знаеше, че е постъпила правилно… но вътре в себе си нямаше покой.
На следващия ден започна да ги търси – звънеше по хотели, проверяваше на гарата и опитваше поне нещо да разбере за тях.
