Разводът беше уреден бързо. Нямаше общо имущество, сватбата беше само преди седмица и формалностите се оказаха по-малко, отколкото Анна очакваше. След като подаде документите, тя излезе от гражданското и усети как огромен товар пада от раменете ѝ.
Постоя на стълбите, пое дълбоко студения ноемврийски въздух и за първи път от дълго време се усмихна – спокойно и уверено.
Отново съм свободна.
Телефонът, на който Георги звънеше непрекъснато, тя окончателно изключи и прибра в чекмеджето.
Лора се превърна за Анна в истинско спасение.
– Пред теб е цял един живот – казваше тя, докато поставяше чаша кафе на масата. – И повярвай ми, може да бъде много по-интересен, отколкото си мислела.
Двете обикаляха магазините заедно, купуваха дрехи, които подчертаваха новия образ на Анна – уверена жена, а не скромната „съпруга по график“. Лора настоя приятелката ѝ да посети салон и да смени прическата си. Когато Анна се видя в огледалото с новата си подстрижка, ѝ се стори, че отражението е на съвсем друг човек.
– Това съм истинската аз – каза тя и прокара ръка през късите меки кичури.
На работа я посрещнаха със съчувствие. Ръководителката ѝ каза:
– Вземи толкова време, колкото ти е нужно. Но знай: винаги ще сме щастливи да имаме твоята енергия и идеи тук.
Анна се върна към проектите си и с главата напред потъна в работа. Осъзна: точно сега има шанс да изгради кариерата, за която винаги е мечтала – без да се разтваря в чуждите очаквания.
Записа се на курсове по дизайн – нещо за което отдавна мислеше, но все го отлагаше „за после“. Вече нямаше „мъжки планове“, към които трябваше да се нагласява.
Вечерите често прекарваше сама в разходки из града. Есенните улици, светлините от витрините, ароматът на пресен хляб от фурната на ъгъла – всичко изглеждаше ново и удивително. Забелязваше детайли, които преди са ѝ убягвали.
Лора веднъж каза:
– Сякаш наново се учиш да живееш.
Анна се усмихна:
– Така е. Уча се да живея за себе си.
След няколко месеца Георги все пак опита да я срещне. Изчака я пред работата ѝ.
– Анна, нека поговорим – каза той с виновен глас. – Всичко осъзнах… майка ми прекали… аз също сгреших… Дай ми шанс…
Анна го погледна спокойно, без злоба:
– Георги – каза тихо тя. – Грешиш. Втори шанс няма да има. Уважението не може да бъде върнато след като веднъж е унищожено.
Той опита да хване ръката ѝ, но тя леко се дръпна и тръгна напред. В сърцето ѝ нямаше болка – само лека тъга и увереност в решението си.
Измина година. Анна живееше в нов апартамент – малък, но уютен. Беше го обзавела в светли тонове с голям работен плот до прозореца. На рафта стояха книги по дизайн над които работеше вечерно време.
Вече не усещаше самота. Приятелки, работа, нови познанства и увлечения изпълниха живота ѝ със смисъл. Понякога Анна си мислеше: сутрешният скандал след сватбата не беше катастрофа… а подарък от съдбата.
Сега знаеше: по-добре сама отколкото във „връзка“, където те унижават.
– Никога повече няма да позволя някой да ме превърне в слугиня – каза веднъж на Лора.– По-добре сама напред отколкото заклещена до този който те дърпа надолу…
Лора вдигна чаша вино:
– За новата Анна!
Чукнати чаши… И Анна за първи път от много време почувства: животът ѝ наистина започва наново.
