— Повече да не казваш, че са „за теб“. Казвай истината. „Трябват ми за Мария.“ „Трябват ми за дядо Петър.“ Искам да знам. Искам да съм част от това.
Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Не искам да се чувстваш задължен…
— Не съм задължен. Гордея се. Не познавам друг човек, който да иска пари, за да ги раздава.
Тя стана и ме прегърна. Плакахме двамата над старата кухненска маса.
Три седмици по-късно получих имейл. От Мария.
„Здравейте, Борис. Майка ви ми даде вашия имейл. Исках да ви кажа нещо. Големият ми син Никола изкара 6 по математика (най-високата оценка). За първи път в живота си. Учителката го попита какво се е променило. Той каза: „Сега вечер ям и не съм толкова изморен.“
Децата ми имат вечеря благодарение на майка ви. И благодарение на вас. Не знам как да ви се отплатя. Но знам едно: един ден, когато Никола порасне, ще му разкажа тази история. И той ще направи същото за някой друг. Така доброто няма край. То се предава.“
Прочетох писмото поне десет пъти.
После се обадих на мама.
— Получих имейл от Мария, — казах.
— Знам, аз ѝ дадох адреса ти. Помислих, че е правилно да го знаеш.
— Благодаря ти, мамо. За всичко.
— Аз ти благодаря, че ме остави да бъда това, което съм. Не просто майка, която получава пари от сина си, а човек, който може да ги превръща в добро.
Днес увеличих сумата, която ѝ пращам, на около 962 лв месечно.
Не защото мама го поиска.
А защото разбрах нещо просто:
най-богатите хора не са тези, които трупат пари, а тези, които успяват да ги превърнат в усмивки по чужди лица.
