Мама тръгна пеша. Мина няколко квартала, докато стигнахме до края на града, където блоковете свършват и започват старите къщи. Спря пред една олющена къща с паднала ограда и запуснат двор.
Почука на вратата. Отвори млада, много слаба жена, а зад нея се показаха две малки деца.
Мама ѝ подаде пликовете. Жената се разплака и я прегърна силно.
— Коя е тя? — прошепнах.
— Казва се Мария, — отвърна леля Катя. — Съпругът ѝ загина преди три години в катастрофа. Има двама сина — Никола и Лука. Работи по домовете като чистачка. Изкарва около 462 лв на месец. Наемът им е 308 лв. С това, което остава, не могат да покрият дори храната.
— А мама…?
— Майка ти им носи храна всеки четвъртък. Вече две години. Купува я от своята пенсия и от парите, които ѝ изпращаш ти.
Загледах се в мама. Децата подскачаха около нея, тя ги галеше по главите и се смееше. Изглеждаше по-жива от всякога.
След около половин час тръгна обратно. Помислих, че се връща към блока, но на едно кръстовище сви надясно и спря пред друга, малка къща, с един прозорец към улицата.
Влезе вътре.
Почакахме пет минути. После се приближих и погледнах през прозореца.
Вътре седеше възрастен мъж в инвалидна количка. Мама му правеше чай, подаваше му чашата и му четеше нещо от вестника. Той се смееше.
Леля Катя се появи до мен и тихо каза:
— Това е дядо Петър. Бил е учител по литература. Жена му почина миналата година. Няма деца. Майка ти идва при него три пъти в седмицата — прави му чай, оправя му малко къщата, чете му, говори с него.
— Защо прави всичко това? — попитах, макар че въпросът в главата ми беше по-скоро „Защо не знаех?“.
— Защото, когато баща ти почина, тя остана съвсем сама. Тези хора — Мария, дядо Петър, и още няколко — бяха добри с нея. Не с пари. С присъствие. С „Как си, лельо?“. С усмивка от прозореца. Сега тя връща доброто.
Стоях като вкопан.
След още десетина минути мама излезе от къщата и тръгна обратно. Този път ме видя.
Спря.
— Боре? Какво правиш тук?
— Реших да дойда изненадващо… — промълвих.
Разбра, че лъжа. Хвана ме под ръка.
— Хайде да вървим у дома. Ще ти направя кафе.
Вървяхме мълчаливо. В кухнята, до масата, на която съм изял половината си детство, седнахме един срещу друг.
Аз пръв наруших тишината:
— Леля Катя ми каза всичко.
Мама затвори очи и дълбоко въздъхна.
— Съжалявам. Не исках да го научиш така…
— Защо никога не си ми казвала? Защо не поиска повече пари за тях?
Тя ме погледна внимателно, после отвърна:
— Защото не става дума за пари, Боре. Става дума за това какво мога аз да направя. С моите ръце, с моето време. Ти ми изпращаш, за да живея. Аз живея. Но да живея за мен значи и да съм полезна. Да знам, че все още съм важна за някого.
— Ти си важна за мен! — почти извиках.
— Знам, — усмихна се тя. — Но ти си в София. Имаш работа, приятели, живот. Така е правилно. А аз съм тук. И ако само седя между тези четири стени и чакам да остарея… тогава наистина няма смисъл.
— Но ти ми казваше, че пенсията не ти стига.
— И не ми стига, — усмихна се тъжно. — Защото от нея плащам не само за себе си. Но предпочитам да живея по-скромно и да знам, че съм помогнала, отколкото да живея удобно и да се преструвам, че не виждам чуждата нужда.
Побъбрихме още малко в мълчание. Накрая попитах:
— Колко ти трябва всъщност? Реално. За теб, за Мария, за дядо Петър, за всички?
— Боре, недей…
— Кажи ми. Колко?
Тя помълча, после каза:
— Около 577 лв на месец биха покрили всичко.
— Добре. От следващия месец ще ти пращам 769 лв всеки месец. Без въпроси. Но с едно условие.
— Какво условие?
