Мама ми иска пари всеки месец. Едва днес разбрах истинската причина.
От две години насам, в първите дни на всеки месец, телефонът звъни. Вече знам разговора наизуст.
Спокоен, но уморен глас:
— Тикo, ще можеш ли да ми изпратиш 192 лв? Пенсията не ми стига…
И аз пращам. Без да питам защо.
Работя в ИТ в София, заплатата е добра, тези 192 лв не ми променят живота.
За нея, сама в Видин след като татко почина, вероятно това е разликата между това да има какво да яде и да няма.
Вчера обаче ми се обади леля Катя, съседката ѝ.
— Боре, извинявай, че те притеснявам, но трябва да знаеш нещо за майка си.
Сърцето ми се сви.
— Да не е болна?
— Не, не е това. Но… ще можеш ли да дойдеш до Видин? Има нещо, което трябва да видиш с очите си.
Хванах първата кола и тръгнах. Около два часа път, през които в главата ми се въртяха най-лошите сценарии: рак, деменция, дългове…
Пристигнах към два следобед. Леля Катя ме чакаше пред блока.
— Ела, — каза тя. — Всеки четвъртък към 14:30 майка ти излиза. Днес ще видиш накъде.
Седнахме на пейката срещу входа. В 14:35 мама излезе. Облечена с най-хубавото си палто, онова, с което ходи само на църква. В ръцете си държеше два тежки найлонови плика.
Исках да извикам:
— Мамо!
Но леля Катя ме хвана за ръката:
— Почакай. Наблюдавай.
